На 22 срещу 23 август 1877 г. малко преди разсъмване започва решителната битка на Шипка!
Мъже на 70-80 години водят шествието към паметника на цар Освободител.
Източник: История на Бургас
На тази снимка са заснети последните живи опълченци, които отиват към паметника на Цар Освободител, за да изразят своята признателност и почит към своите братя, паднали в битка за свободата на България! Тези, на които царят повери "прохода, войната и себе дори!“
Снимката – изрезка от вестник е публикувана от Митко Иванов, председател на дружеството на художниците, но и автор на три книги и над 20 научни труда, свързани с културно-историческото наследство на Бургас.
Кои са тези побелели воини?
Снимка: Операция "История"
Снимката е направена на 22 февруари 1948 година във Военното училище в Sofia, Bulgaria. На нея виждате отляво надясно – Васил Джабарски, Кръстю Янков Попов и Тодор Калоянов, информира “Операция „История“.
Какви са техните съдби?
Васил Джабарски е роден през 1848 година в село Угърчин, Ловешко. Учи се на занаяти и търговия, опитва късмета си в Австро-Унгария, Египет и Влашко. Точно тук, на север от Дунав, се записва като доброволец в 4-та дружина на Българското опълчение, участва смело в сраженията при Шипка и Шейново, за което получава Георгиевски кръст „За храброст”. След раждането на новата българска държава се завръща в Ловеч и подхваща търговията. За кратко става кмет на града, а синовете му Георги и Минчо загиват в битките при Дойран. Дядо Васил е един от големите дарители на Ловеч и Угърчин. Отива си от този свят, навършил 100 години, на 15 март 1949 година.
Опълченецът в средата на снимката е Кръстю Попов Янков. Не успях да открия много за него, въпреки че гърдите му са осеяни с безброй ордени. Сражавал се е в 4-та дружина. Според изследователите, това е най-дълго живелият опълченец. Умира в Sofia, Bulgaria през 1954 на 104 години. Във фонда на БНР - Българско национално радио има уникален запис на негови думи от 1950 година, в които той обяснява на войници смисъла на клетвата. Когато човек чуе неговото обръщение „Мои чеда…”, някак си настръхва, сякаш му говори самата история.
Третият дядо, най-вдясно, Тодор Калоянов, е от Панагюрище. Участник в Априлското въстание и опълченец от 1-ва дружина. Герой от сраженията при Стара Загора, Шипка, Шейново. Изключително уважаван човек, истински патриарх на възрожденския дух. Умира при нелеп инцидент на 28 юни 1948 година на 96 годишна възраст. Негов е бляскавият и трогателен спомен наречен „Отдихание до Оборище”, когато на преклонна възраст отново се качва на мястото на бунтовната клетва. Ето част от него:
„Друго е отечеството свободно. Кога почуках с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с файтон, кой с муле, а аз с дечицата - пеш. На гръдта ми - ордените, памет някогашна, без тях може, но без сърце не може! При паметника наш Минчо панагюрчето дума:
- Дядо Тодоре, стар си, а как можа да дойдеш до тук без конче?
Рекох му:
- Таз земля ме познава, като я почукам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя най-малко ще ме измори... И слязохме от Оборището пешком, всички сега заедно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта.”
Защо ви разказвам тези кратки истории и ви показвам тази доста популярна фотография. Защото, когато човек я види, когато прочете дори малко за тези хора, сякаш „дряновицата” на дядо Тодор Калоянов те „почуква по главата” и можеш да си кажеш: „Да поспрем за миг и помълчим. Гледа ни българската съвест и мъдрост.”, пише авторът на “Операция „История“ Росен Петров.
Кой е единственият опълченец, увековечен на паметна плоча приживе - Това не е обикновена история. А от тези, които те хващат за гърлото. История за паметта и забравата. За Лальо Григоров - опълченецът, който надхитри смъртта.
"И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век.
Бунтовник по рождение, Лальо Григоров често пътува до Влашко. В Браила се запознава с четата на Христо Ботев и прави планове да стане част от нея. Съдбата решава друго - четниците се качват на Радецки, а за Лальо остава утехата, че е изработил калпаците им. Година по-късно заминава за Плоещ и се записва в Първа опълченска дружина. Връща се у дома като част от войските на Гурко.
Сред тях за малко да попадне и Лальо. По чудо оцелява след турски обстрел. за разлика от двамата си спътници. Затова и името му до ден днешен стои сред имената на героите, платили с живота си за свободата на България, предава БНТ. Стотици руски войни и български опълченци, увековечени на няколко плочи в църквата "Рождество Христово" край Шипка. Единственият оцелял сред тях е той.
Лальо Григоров е изписан на плоча - на десетия ред накрая, по руска интерпретация на имената е Лазар Григориев - от всички тези е останал жив и е надраснал паметника си!
Как е построен Паметника на Свободата
Инициативата за неговото построяване е на останалите живи опълченци, които се събират през 1920 година. Тази тяхна идея е подета и постепенно се включва целият българския народ, който събира средства за това свято дело. Парите са събрани и през 1922 година е положен първият камък от спечелилите конкурса за изграждането на паметника Иван Данчов и Георги Скордев. Но завършването на този паметник отнема цели 8 години – ето какви пречки има по този път.
Отказ на първата бригада
Екипът по строежа се ръководи от майстор Илия Мъглов. Проблем за изграждането на паметника са доставянето на материали на толкова високо и труднодостъпно място. Освен това лошите метеорологични условия водят след себе си до отказ на работниците участвали в строeжa. Така се стига до заветната поява на един легендарен, но малко известен майстор – Пеньо Колев или Пеньо Бомбето, който успява да завърши проекта.
Как Пеньо Бомбето завършва проекта
В запазените спомени на Пеньо Бомбето запазени в Държавния архив в град Търговище се споменават много интересни перипети пред които той се изправя. Той е помолен от неговия приятел Иван Данчов да се заеме с довършването та обекта. Майсторът посещава мястото, но вижда трудностите които са пред него и вътрешно е взел решение да се откаже от работата. Но изведнъж нещата се променят.
Как молбата на 1 опълченец променя всичко
През април 1928 година майсторът решил да посети върхът заедно членовете на инициативното дружество по създаването на паметника и 1 опълченец. По спомените на Пеньо Колев, опълченецът паднал на колене на мястото, целунал земята и казал, че ето на това място заедно със своите другари е проливал кръвта си за освобождението на България. Това пречупило вътрешно майстора, който си казал, че тези хора са умирали за България, така че няма да се дадем на трудностите по реализирането на инициативата.
Трудностите по завършване на проекта
В спомените на Пеньо Колев има запазени някои интересни моменти от реализирането на проекта:
Първите работници, които наел се отказали като видели при какви условия трябва да работят. Поради тази причина, той наел балканджии от Габрово, които са свикнали с тези условия и се приспособяват бързо. Строят землянки, в които да се скрият от лошото време
Затруднения с материалите – Материалите е било много мъчно да се изкачват до това място. Има проблеми с тяхното доставяне, но това е най-вече с находището за пясък, затова се принуждават да намерят ново находище по-близо до върха.
Помощта на местното население – Местните жители виждат, че майсторът не отбива номера, а се стреми да завърши строежа. Поради тази причина те се включват в разширяването на пътя към върха и в доставянето на продоволствия на работниците, за да може да се свърши работата.
Нападение на мечка – В спомените си, Пеньо Колев споменава за подобен тип инцидент. Тогава работниците се скрили в направените землянки, но въпеки това имало жертви. Едно от магаренцата – кръстено Върбана – не успяло да се скрие от поредното нападение на мечка стръвница и става нейна жертва.
Така с усилен труд между април и октомври в 3 поредни години – 1928, 1929 и 1930, Паметника на Свободата бива построен. Официално е открит чак на 26 август 1934 година от цар Борис III. За съжаление Пеньо Бомбето не е поканен и неговата основна заслуга за построяване на Паметника не му бива призната. Както и този опълченец, който с горещата си молба към него, успява да склони майстора да се заеме с тази непосилна за другите задача.
