Почина един от органзиаторите на София Прайд.
"Марко Марков дълги години беше централна фигура в организирането на София Прайд. Ще липсваш много, скъпи Марко! Поклон и съболезнования на близките му", това съобщиха във фейсбук от организаторите на прайда.
Активистът Радослав Стоянов написа за Марков:
"Снощи завинаги ни е напуснал Марко Марков, български ЛГБТИ активист, един от учредителите на LGBTI organization Deystvie и основател на Sofia Pride Film Fest.
Марко трябва да остане в паметта и историята на българското ЛГБТИ движение, в която записа с ярки букви куража на едно ново поколение активисти, отказало да изостави каузата за равноправие на ЛГБТИ хората у нас.
С него не винаги сме вървяли по една пътека, но вървяхме в една и съща посока. С новаторските си иниациативи и информационни кампании, той е един от онези, които направиха така, че обществото ни да види човешкото лице на гей, би, транс и интерсекс хората в България и да бъде чут нашият глас. Без него нямаше да сме днес тук, където сме.
"Мъртвите момчета не могат да танцуват".
Поклон пред паметта му!"
След скръбната вест за смъртта на Марко Марков, Ани Стоянова също написа емоционален пост във „Фейсбук“:
„Едно момче избра да не живее повече.
Не защото не е обичал живота. А защото животът не му е оставил място.
Колко често не чуваме думите, които изричаме?
Колко често не усещаме тежестта, с която падат върху нечии ум?
„Това е просто шега.“
„Аз нищо лошо не съм казал.“
„Той сам си е виновен“
„Не ми пречи, само да не ми се навира и да не парадира“
„Аз никого не съдя, но това не е нормално“
Думите могат да рушат. А понякога – да убиват.
Живеем в общество, което се гордее с „традиции“, с „ценности“, с „нормалност“. Но дали в тези традиции има място за всеки? Дали в тези ценности има място за обич, за приемане, за разбиране? Или продължаваме да изграждаме стени, да сочим с пръст и да прогонваме тези, които не се вписват в нашите тесни представи за „правилно“?
Защо смятаме, че имаме право да решаваме, че не си достатъчно добър, достатъчно „нормален“, достатъчно „правилен“?
Всеки има граници на болката, които не виждаме. И понякога една подигравка е капката, която прелива чашата. Едно безразличие е последният удар.
Дали си даваме сметка какво причиняваме на другите?
Дали си даваме сметка кого губим?
Не, това не е просто една история. Това не е изолиран случай. Това е вик. Това е тишината, която остава, когато никой не е чул този вик навреме.
Никой не трябва да умира от самота в свят, пълен с хора.“
