Ивайло Христов е роден на 25 април 1970 г. в Горна Оряховица. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Доцент в Института за литература към БАН и хоноруван преподавател по “Народопсихология” към Софийския университет и УНСС. От 2004 до 2008 г. е редактор във в. „Словото днес”, орган на Съюза на българските писатели. Автор е на множество статии и студии и осем книги, четири от които за Николай Хайтов: „Николай Хайтов. Апостол на духа” (2004, 2005, 2006), „Последната битка на Николай Хайтов” (2006, 2007), „Гласове за Николай Хайтов” (2008), „Николай Хайтов. Духовна биография” (2009). Член на Съюза на българските писатели.
Интервю на Мая Стоянова
- Г-н Христов, наскоро излезе последната ви книга „Николай Хайтов и спорът за гроба на Васил Левски”. Кое ви провокира да поставите отново на дневен ред тази спорна тема?
- Написал съм няколко книги за Николай Хайтов, така че бе съвсем естествено да се обърна към този проблем, на който авторът на „Диви разкази“ отдели двадесет години от своя живот. За него това беше кауза, а не обществена шумотевица с комерсиална цел. Още повече че въпросът къде е погребан Васил Левски не е самоцелен или некрофилски, а опира до нашето национално достойнство, до честта ни на българи и патриоти. Смятам, че дискусиите за местопогребването на Апостола са нужни и днес, защото паметта за Левски е нашето спасение от нравствения потоп на съвременния либерален капитализъм, избрал за идеал паричния свят, нехаещ и неуважаващ славата и достойнството на предците ни. В последна сметка проблемът с гроба на Апостола остава открит и тежи на съвестта ни. Все пак единственото нещо, което той е поискал за себе си, е: „Гробът да ми е в България и всякой да го знае“. Това негово предсмъртно желание често се премълчава или подминава, замъглявено с общи приказки от рода, че Левски е в нашите сърца, че откриването на гроба му е без значение и пр. нелепости.
- Знаем ли обаче как българите са се отнесли към Апостола след неговото обесване, ширят се различни версии?
- Това е и целта на тази книга. Тя проследява историята на полемиката и различните версии за гроба на Апостола. Стремил съм се да отговоря на три важни въпроса. Първо, как се е отнесъл българският народ към обесения Левски. Второ, вярно ли е обвинението, че гробът му е останал неизвестен поради липса на историческо чувство у нас, и последно – дали тленните му останки са били изоставени в гробищата за престъпници на София, или са се намерили сърцати и достойни българи, които да го погребат по християнски.
- Вие споделяте ли мнението, че гробът на Левски е останал неизвестен поради липса на историческо чувство у нашия народ?
- Не. Доказателство е непрестанният интерес към откриването гроба на Апостола, продължаващ вече над един век, без никакви признаци да утихне. Това може и да не е нужно на безсмъртния дух на Дякона, но е необходимо за нас и за тези, които ще дойдат след нас. Защото потребност човешка е да се „овеществи“ почитта ни към Левски, да се поднесе букетче цветя и да се запали свещ над гроба му.
- Покойният Николай Хайтов ревностно поддържаше тезата, че Апостола е бил препогребан в църквата “Св.Петка Самарджийска”, в центъра на София. То беше атакувано от археолога Стамен Михайлов, проучвал храма. Той обвини писателя в манипулация и лъжа, къде е истината в този спор?
- Хипотезата, че Васил Левски е откопан от „гробищата за престъпници“ в София и повторно погребан в „Св. Петка Самарджийска“ е лансирана основно през 30-те години на ХХ век. На 6 март 1937 г. в един от най-авторитетните по това време вестници „Мир“ излиза силно интригуващата и любопитна публикация на журналиста Никола Станчев под заглавие „Де са костите на Левски“. Тя е изградена върху сведенията, които му дава Мария поп Павлова – жена на Ботевия четник Илия Джагаров. В статията на Никола Станчев за първи път се посочва точно, ясно и конкретно къде е погребан Васил Левски: в олтара на софийската църква „Св. Петка Самарджийска“. През втората половина на ХХ век тази версия става предмет на ожесточени полемики, в които се включват редица учени, публицисти, на родове ди, журналисти. Николай Х а й т о в придава на спора за гроба на Левски национален характер. В резултат на обширно разглеждане в системата на БАН се стига до решението пред църквата „Св. Петка Самарджийска“ да се постави паметна плоча с надпис: „Според редица данни тук през 1873 г. е бил погребан Апостола на свободата Васил Левски“. И до ден днешен няма такава плоча! Изявленията на проф. Стамен Михайлов са естествена самозащитна реакция. Но той така и не можа да даде смислен отговор на въпроса защо костите на скелет № 95 не са съхранени, при положение че се предполага и усилено се говори, че те биха могли да бъдат не на кого да е, а на Апостола. Този факт израз на престъпно нехайство и безотговорност ли е, или е умишлен. Да не влизам в повече подробности. Искам обаче да отбележа нещо важно, което поставя под съмнение тезата за „редовността“ на погребенията в църквата. Стамен Михайлов се е изтървал в публикацията си „Църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София“ от 1961 г. Там той твърди, че при разкопките първоначално е открит културен пласт, засипан с „пръст, наситена с късни материали – от последните години на турското робство“. Оттук нататък всякави негови изказвания, че погребенията в олтара на„Св. Петка Самарджийска“ са „по-стари от църквата“, че са „ранно византийс к и “ , че са на „възрастни индивиди“ и пр. са повече от съмнителни.
- По време на вашите проучвания открихте ли нови неоспорими доказателства в подкрепа на тезата на Хайтов?
- Тезата на Николай Хайтов, че Левски е повторно погребан в църквата „Св. Петка Самарджийска“, е най-логична и правдоподобна. Тя е изградена върху пълното засичане и съвпадение на историческите с археологическите факти. Логичната връзка тук е очевидна и в никакъв случай не е резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Не може да се отрече силата и аргументираността на неговата версия. Ако костите на скелет № 95 бяха запазени, а не захвърлени незнайно къде, и най-елементарната антропологична и морфологична експертиза (а сега и ДНК анализ) биха установили (дори само по двата горни зъба), че намереният в „Св. Петка Самарджийска“ скелет на мъж е на Васил Левски.
- Казвате, че установяването на гроба на Васил Левски е еднакво неудобно както за комунистите, така и за новоизлюпената след 1989 г. парламентар¬на демокрация, какви са аргументите ви?
- Фактите и настроенията в обществото. Видимо е, че независимо от различния контекст на дискусията за местопогребването на Апостола и в момента резултатът е един и същ, а спорът за гроба му отново е неуместен. Този път, защото паметта за Васил Левски - символът на българското родолюбие, е трудно съвместима с претопителния поход срещу националната ни идентичност, който се води от години у нас. Ето защо ние се нуждаем от нова дискусия днес, която да се противопостави на един от водещите процеси в посттоталитарното общество – този на дегероизацията на българската история.
