Как да похарчим 640 милиарда евро? Толкова биха наливали европейските правителства, включително Обединеното кралство, всяка година в своите армии, ако изпълнят заявеното си намерение да увеличат разходите за отбрана до 3% от БВП. Най-неотложното предизвикателство е намирането на тези средства, предвид слабия икономически растеж и високата задлъжнялост в много страни.
В дългосрочен план задачата е да се гарантира, че тези допълнителни инвестиции следват последователна стратегия. Това изисква нова ключова фигура, която да координира трансгранични военни проекти и да държи правителствата в правилната посока. С други думи – Европа се нуждае от „цар на отбраната“, пише Reuters.
След години на недостатъчно финансиране, европейската отбранителна индустрия е фрагментирана по национални линии и е с ограничен мащаб в сравнение със САЩ. Европа би имала затруднения да води мащабна война с Русия в краткосрочен план. Членките на ЕС харчат едва 4,5% от колективния си военен бюджет за научноизследователска и развойна дейност – процентно с една трета по-малко от САЩ. Вносът представлява 75% от военните поръчки в Европа. Трите европейски изтребителя – Eurofighter, Dassault Rafale и Gripen на Saab – съставляват едва една трета от флота на региона. А американският военен гигант RTX (с пазарна стойност 170 милиарда долара) почти изравнява по стойност тримата си най-големи европейски конкуренти взети заедно: Rheinmetall (Германия), BAE Systems (Великобритания) и Thales (Франция).
Европейските правителства вече осъзнаха, че трябва да наваксат изгубеното време, като ускорят военните си разходи. Но липсва човек, който да обедини различните планове и да гарантира, че Великобритания, Франция, Германия и други големи сили няма да се върнат назад или да дублират усилия без нужда.
ЕС не е подходящата платформа за тези обсъждания. Обединеното кралство, което не е член, има същите интереси като останалата част от региона в противопоставянето си на руската агресия, особено предвид отдръпването на САЩ. Същото важи и за Норвегия. Междувременно някои страни от ЕС се колебаят да увеличат разходите си за отбрана – било защото са водени от симпатизанти на Владимир Путин, като унгарския премиер Виктор Орбан, или защото традиционно поддържат неутралитет, като Австрия и Ирландия.
Урсула фон дер Лайен не е подходяща да поеме водеща роля, тъй като отбраната не влиза в нейните правомощия. По-подходяща би била нова, формална организация – нещо като по-малка, съсредоточена в Европа версия на НАТО – съставена от това, което британският премиер Киър Стармър нарича „коалиция на желаещите“ – група от държави от ЕС, които споделят загрижеността за руската заплаха, заедно с Великобритания и Норвегия.
„Царят на отбраната“ би следил не само за това европейците да харчат повече за отбрана, а и да харчат по-умно. Да вземем скандалния пример с 155-милиметровите артилерийски снаряди, които са от решаващо значение за отбраната на Украйна по 1000-километровия фронт. Страните от ЕС пропуснаха крайния срок за доставка на 1 милион снаряди за Киев миналата година, което ги принуди да отворят нови заводи. Но Украйна бе възпрепятствана да използва тези боеприпаси пълноценно, тъй като европейците ѝ предоставиха 10 различни вида гаубици – системи за изстрелване на снарядите – някои дори с допълнителни разновидности. Цените също варират драстично – от 6 до 11 милиона евро за брой в ЕС, в сравнение с под 2 милиона евро в САЩ, според аналитичния център Bruegel.
Основната задача на бъдещия европейски отбранителен лидер би била да хармонизира изискванията за поръчки и да насърчи националните армии да стандартизират своето оборудване.
Последният аргумент за въвеждането на такъв лидер е, че националните правителства реагират твърде бавно на новите предизвикателства. Въпреки всички срещи, доклади, стратегически документи и обещания за разходи през последните месеци, Украйна все още няма необходимото оборудване. Военните разходи реално не са се увеличили, а отбранителните компании чакат реални поръчки, за да започнат изграждането на нови производствени мощности. Някои дискусии дори още не са започнали – например, дали наборната армия ще има роля в бъдещата отбрана на Европа, или какъв тип въоръжение да бъде приоритет – дронове или изтребители, ядрени оръжия или конвенционални сили, подводници или бойни танкове.
Освен това по-нататъшната консолидация на европейската отбранителна индустрия ще изисква външен тласък.
Финансовите министри на ЕС вече обсъждат предложение на Bruegel, поръчано от полското правителство, за създаване на Европейски отбранителен механизъм, който да подпомага финансирането на нарастващите военни разходи. Това би било стъпка в правилната посока, тъй като ще е отворен както за страни от ЕС, така и за извън него, ще се финансира общо чрез заеми, а решенията ще се вземат с обикновено или квалифицирано мнозинство – така ще се избегне блокиране.
Би било логично бъдещият отбранителен „цар“ да ръководи този орган, ако той се създаде, като ключова част от неговите задължения.
Подходящият кандидат би трябвало да има политическо влияние и познания в сферата на отбраната. Борис Писториус, министър на отбраната на Германия от 2023 г., би бил добър избор, ако не беше вероятно да запази поста си в новото консервативно правителство на Фридрих Мерц. Бен Уолъс, бивш британски министър на отбраната и офицер от армията, също отговаря на изискванията. Същото важи за датската министър-председателка Мете Фредериксен, която през последните пет години се трансформира от умерен икономист до „ястреб“ по отношение на отбраната – въпреки че би трябвало да подаде оставка преди следващите избори. Друга възможност е бившият нидерландски премиер Марк Рюте, въпреки че сегашната му роля като генерален секретар на НАТО изглежда по-малко примамлива предвид американското отстъпление от ангажиментите по отбрана при управлението на Доналд Тръмп.
Дали европейските лидери ще бъдат готови да отстъпят контрол, предстои да се види. Но всякакъв напредък към обща европейска политика за отбрана ще остане постепенен, докато не делегират реална власт на човек, способен да задвижи нещата.
Превод и редакция: ФрогНюз
