На 25 април 1962 година е родена поетесата Петя Дубарова. Авторка е на поетични творби, импресии, приказки и разкази. Животът ѝ приключва трагично – самоубива се едва на 17 години.
След смъртта ѝ са издадени няколко книги „Аз и морето“ (1980) – първата ѝ посмъртно публикувана стихосбирка, „Лястовица“ (1987) – със стихотворения и бележки, „Най-синьото вълшебство“ (1988) – пълно издание, включващо цялото ѝ творчество, писма и личния ѝ дневник.
За книгата „Аз и морето“ е удостоена посмъртно със специална награда от Дружеството на Съюза на българските писатели в Бургас. В нейна памет от 1984 г. се организира Национален литературен конкурс „Петя Дубарова“.
Петя Дубарова е българска поетеса, родена на 25 април 1962 г. в Бургас. Тя започва да пише стихове още в ранна детска възраст, като първите ѝ публикации се появяват в издания като „Септемврийче“, „Народна младеж“, „Родна реч“ и „Младеж“. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев, Ваня Петкова и Григор Ленков. Учи в Английската гимназия в Бургас (ПАГ „Гео Милев“) и участва във филма на Георги Дюлгеров „Трампа“ през 1978 г.
На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя Дубарова се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета. Причините за трагичния ѝ край остават неясни, но се предполага, че обвинение в саботаж по време на училищна практика е допринесло за решението ѝ. Посмъртно е издадена единствената ѝ стихосбирка „Аз и морето“ през 1980 г.
Творчеството на Петя Дубарова се отличава с изключителна емоционалност и дълбочина, въпреки младостта ѝ. Нейните стихове често изразяват копнеж по чистота, доброта и искреност, както и болка от лицемерието и фалша в света. Сред най-известните ѝ стихотворения са „Доброта“, „Пролет“, „Такава съм“ и „Посвещение“.
Днес, в родния ѝ град Бургас, се намира Дом-музей „Петя Дубарова“, който съхранява спомена за нея и нейното творчество. Нейната поезия продължава да вдъхновява поколения читатели със своята искреност и чувствителност.
Самоубийството на Петя Дубарова през 1979 г. остава една от най-трагичните и символични загуби в българската култура. Макар да няма официално доказателство, че социалистическият режим пряко я е „убил“, мнозина изследователи и съвременници виждат в нейната смърт резултат от сблъсъка между свободния творчески дух и репресивната атмосфера на епохата.
Петя Дубарова е изключителен поетически талант, чиято зрялост и дълбочина на мисълта надхвърлят възрастта ѝ. Тя пише с ярка индивидуалност, без да се подчинява на догмите на социалистическия реализъм. Нейните стихове често изразяват чувство на отчуждение, тъга и стремеж към свобода – теми, които не се вписват в официалната идеология на времето.
През последната година от живота си Петя преживява дълбока лична криза, отразена в нейния дневник. Тя изразява разочарование от човечеството и усещане за безсмислие на живота. Допълнително напрежение възниква по време на задължителна ученическа практика в пивоварен завод, където е обвинена в саботаж – обвинение, което не успява да опровергае. Това събитие, съчетано с чувството за несправедливост и липса на подкрепа, вероятно допринася за решението ѝ да сложи край на живота си.
След смъртта ѝ, в училището ѝ се появяват надписи като „Учители убийци“, а майка ѝ обвинява системата за гибелта на дъщеря си. Тези реакции отразяват общественото усещане, че Петя е станала жертва на бездушието и репресиите на социалистическия режим.
В този контекст, макар и не буквално, може да се каже, че социалистическият режим е „убил“ Петя Дубарова – не с оръжие, а чрез потискане на свободата, индивидуалността и творческото изразяване.
