Българският журналист, поет, литературовед и университетски преподавател Марин Бодаков днес щеше да навърши на 54 години. Преподавателят ни си отиде внезапно през 2021 година. Оттогава аудиториите на Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет носят частица празнина. Думите и принципите обаче продължават да изпълват съзнанията на тези, които имахме щастието да бъдем негови студенти.
Доц. Марин Бодаков е роден на 28 април 1971 г. във Велико Търново. От 2006 г. е преподавател, а от 2011 г. е главен асистент в катедра „Пресжурналистика и книгоиздаване“ на Факултета по журналистика и масова комуникация.
Редактор в сп. „Български месечник“ (1997-2000), във в. „Култура“ (2000-2018) и в. „К“ (2018-2019). Съветник по въпросите на културата в кабинета на председателя на Народното събрание Георги Пирински (2006-2009).
Автор е на монографиите „Кой "уби" критиката: Политики на представяне на българската литература в печатните медии през 90-те години на ХХ век“ (2019) и „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски“ (2020), на осем стихосбирки и стотици статии и рецензии.
Преподавател по жанрове в печата, публицистика и художествена критика в катедра „Пресжурналистика и книгоиздаване“ на Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Носител на награди за поезия и критика.
През 2023 г. бе публикуван и първият том от сборника „Ходене по буквите“ от Марин Бодаков. Книгата съдържа подбрани статии от едноименната му колонка във вестник „Култура“.
Днес говорим за Марин Бодаков с няколко негови стихотворения:
Това ли е лятото.
Говориш с любовта на трети език,
нито на своя, нито на нейния.
Обикаляш гробищата на далечна страна,
непознат в непознат са се сгушили.
Мачти между колибите, оградата – нападала в тревата.
Cелски ангел кърпи обущата ти наблизо,
но закъде да бързаш.
***
Поредно сбогуване
Между теб и мен има леха
от разбуден синчец.
Земята е кална, отрудена и срамежлива,
сенките са добри, хората – бедни,
дори фронтовата линия избяга от тези места.
Всяко стръкче е подвиг в безкрая на зимата,
обикалям от хълм на хълм песента си.
Тракат клюновете на крана, с който товарят поредния ферибот,
но оставам тук, татко.
***
Мечка страх
бях писал:
над нас лети невидим изтребител
тази нощ изтребителите станаха видими:
с Любо се разхождахме зад Художествената академия
и те започнаха да прииждат, все по-големи и тежки,
опаковани в маскировъчна хартия,
смазващи като играчки
изтребителите прииждаха от най-дълбокото детство –
и залегнахме на тревата
бях завършил същото стихотворение:
всичко подлежи на унищожение, абсолютно
днес ти казвам: не всичко
Илияна Маринкова
