Днес честваме великия български владетел Борис I, управлявал от 852 г. до 889 г. Нe годините на трона, а делата му го превръщат в един от най-значимите български владетели. Защото той успява да покръсти населението на българската държава, както и да утвърди християнството като единна религия на всички негови поданици. Този негов държавнически акт променя изцяло хода на историята ни. България се превръща в империя със своя религия, писменост и култура. Ставаме важен фактор в цяла Европа.
Даваме ли си реална сметка за значението на покръстването? То не е просто продукт на силна воля, а на историческа промяна, формирала ни като нация с влияние в световните процеси.
Затова не е приумица на някакви кръгове предложението най-голeмият православен храм в България да носи неговото име. Името на български цар, канонизиран за светец още преди векове заради извършването на велико дело – покръстването. Сега този храм се нарича на името на чужд светец – св. Александър Невски, който няма нищо общо, наистина нищо общо с България! Защо? И ако някога е взето решение под натиска на обстоятелствата, много логично и честно е това решение да бъде променено.
Не са ли целият живот и делата на Борис най-силният аргумент за това и до днес страната ни да е важна част от православния свят? Да бъде културата ни вписана в златните страници на световната история? Срамно е, че въобще се налага да се води подобен разговор.
Нелепа е "логиката", че смяната на името е "подмяна на историята". Тогава да върнем името на Сталин вместо Варна? Или Коларовград вместо Шумен?
Самият Борис I ни е дал най-силният пример, като е заменил езичничеството с православието. Да го обвиним ли, че е променил хода на историята българска? Хайде по-сериозно.
***
Борис е син на хан Пресиян от рода на хан Крум. Историческите сведения не дават повече информация за живота на княза Борис I преди встъпването му във власт на българската държава. Вероятно влияние върху княз Борис е оказал не само неговия баща хан Пресиян, който спрял гоненията срещу християните, но и неговата сестра, която засега остава с неизвестно име. Според историческите данни тя дълго време прекарала в Цариград като заложница и приела кръщението там. Историята разказва, че след покръстването княз Борис I се отдал на духовността. През деня той се явявал в царския си облик пред населението, но вечер прекарвал в църквата в молитви. През 889 г. се отказал от престола и приел монашеството в един манастир ("Св. Пантелеймон") близо до новата столица Преслав. Починал на 2 май 907 г.
Още с поемането на управлението на българската държава през 852 г. княз Борис I осъзнава необходимостта от приемането на християнството като единна религия за българското население. Това би позволило централизиране на властта в ръцете на владетеля и приобщаване на България към материалната и духовна култура на Европа. След смъртта на светите братя Кирил и Методий, княз Борис приел техните ученици. Създадени били две просветни културни средища – Охрид и Преслав, чрез които се подкрепяло българското духовно развитие и просвета.
Външната политика на княз Борис I включва няколко неуспешни военни конфликта с Византия, Хърватия и Източнофранкското кралство. Неговото управление по-скоро е с мирен характер, без претенции за териториално разширяване на българските граници. Първоначално княз Борис сключва съюз с немския крал Лудвиг II Немски, но по-късно за да разруши този съюз, Византия, заедно с Хърватия и Великоморавия, напада България. Битката завършва с неуспех за българския владетел и той е принуден да прекрати съюза си с немското кралство и да приеме източноправославното християнство от Константинополската патриаршия.
Дълго време остава нерешен и въпросът за самостоятелността на българската църква след покръстването. Княз Борис I първоначално влиза в преговори с папа Николай I в Рим. В отговор е изпратена папска легация, която обаче завършва с неуспех. Продължават преговори и с папа Адриан II, който също настоява за български архиепископ да бъде ръкоположен, някои от римското духовенство. Окончателно въпросът за българската църква се решава Фотиевият събор в Константинопол от 24 декември 879 г. На него е взето решение, че Константинополската църква повече няма да ръкополага в България, което на практика означава, че българската църква става автокефална (самостоятелна). Начело на българската църква е поставен Йосиф I, архиепископ и първи патриарх на България.
