Имало ли е поне осем дни през това време, когато някъде по света да не са избухвали бомби, да не са се стелели отровни пушеци, да не са гинели невинни хора?! И гласът на поетите да не е гаснел постоянно, докато деградира до пълно, до позорно мълчание” – пише ни Кирил Кадийски, изпращайки ни емблематичното не само за френската, но и за световната поезия стихотворение „Барбара” на Жак Превер.
Един от плеядата сюрреалисти, които са воювали не само със слово, но често и с оръжие в ръка. Френските поети са винаги на барикадите, все едно дали тези барикади са на улицата или сред прашасалите библиотечни рафтове. Това го доказва и тритомната „Антология на френската поезия от началото до наши дни”, с която издателство „Колибри” и „Университетското издателство Св. Климент Охридски” ще взривят след някой ден панаира на книгата. Или както пише Кадийски: „одобрявам инвазиите, но само когато са с „Полетът на бръмбара” от Римски-Корсаков и с „Полетът на Валкириите” на истинския Вагнер. Ако ще е по море - да е с „Пияният кораб” на Рембо! И страхливците да не треперят – на тях са им осигурили яки бомбоубежища...
БАРБАРА
Спомни си Барбара
валеше дъжд над Брест от сутринта
и ти усмихната вървеше
сияеща и мокра и весело ти беше
под тоя дъжд
Спомни си Барбара
валеше като из ведро над Брест
Аз срещнах те на улица Сиам
усмихваше се ти
и аз ти се усмихнах сам
Спомни си Барбара
не те познавах аз
и ти не ме познаваше
Спомни си
спомни си оня дъжд тогава
недей забравя
Един укрил се в безистена мъж
извика името ти изведнъж
о Барбара
и ти към него хукна през глава
сияеща щастлива с мокра рокля
и хвърли се в прегръдките му мокра
Спомни си Барбара спомни си за това
и ми прости
че без да се познаваме говоря с теб на ти
На ти говоря с всички които ги обичам
макар да съм ги зърнал един едничък път
на ти говоря с всички които се обичат
макар и да не ги познавам лично
Спомни си Барбара
недей забравя
дъжда и мъдър и щастлив
по твоето лице щастливо
над тоя град щастлив
дъжда над залива
над Арсенала
над кораба от Уесан
О Барбара
каква ужасна гадост е войната
къде ли си сега и ти самата
под тая сприя непрестанна
от кръв от огън и стомана
И онзи който цяла в прегръдка те побра
тъй влюбен и щастлив
дали е мъртъв днес или е още жив
О Барбара
вали проливен дъжд над Брест
тъй както някога вали и днес
но не е същото сега е тъжен ден
дъждът ужасен мрачен и студен
Това не е дори и урагана
от огън кърви и стомана
Връхлитат само облаци небето
озъбени ръмжащи псета
които мократа си козина над Брест
разтърсени отърсват
и глутницата им далече някъде се пръсва
за да умре далече някъде от Брест
от който Брест и помен няма днес
