Тези деца не са просто ядосани. Те са изгубени. Не на улицата, а в алгоритмите. Социалните мрежи не просто отразяват реалността, а често я моделират. Там "респект" се печели със зрелище, насилието носи слава, а лайковете те правят значим. Платформите не питат какво децата мислят – те им казват как да се чувстват.
Видеа с побои се споделят, гледат, коментират – понякога и от самите жертви. А след това се повтарят. Спиралата от кликове и гледания прави от агресията съдържание. Става тренд. Става вирус. И децата, в търсене на идентичност, започват да се „брандират“ чрез насилие.
Пандемията им взе парковете, но не им даде нищо в замяна – освен дисплеи. Израснаха без граници. Без живи разговори. Без нормална социализация. А светът онлайн им предложи нещо просто, но фатално – реалност по избор, където границите не съществуват, а всяко поведение може да бъде харесано, повторено, споделено.
Един град, едно момиче, един кошмар
Убийството на 18-годишната Магдалена Русева в Хасково разтърси цялата страна. Тялото ѝ беше открито в края на април. Обвинен за престъплението е 17-годишен неин съученик. Трагедията не просто предизвика протест и искания за оставки – тя даде лице на кризата. Магдалена не е просто жертва. Тя е симптом на среда, в която агресията вече се разпознава като нещо нормално.
Софийският синдром: когато кварталът се гледа на live
Случаят съвпадна с вълната от нападения в София, извършвани от тийнейджърски банди, станали известни като „локали“. Облечени в черно, с качулки, анцузи до глезена и скъпи маратонки, тези момчета – често между 12 и 19 години – владеят пространството между спирките, моловете и кварталните кафенета.
Самите те се наричат „филмари“. Подражават на ултрас културата – крайните футболни фракции, мъжкарската естетика, демонстрацията на сила. И не просто се разхождат – те патрулират. Нападенията често са без конкретна причина. Често са заснети. Често – споделяни. Защото, както казаха от МВР, го правят за „развлечение“.
От началото на годината от СДВР са идентифицирали 28 агресивни младежи, 24 от които са задържани. И въпреки че не се отчита статистически скок в престъпността, извършвана от непълнолетни, нещо се е променило – интензитетът, организираността, мотивацията. Алгоритъмът е новият лидер.
Netflix сериалът като огледало: Adolescence
Не е случайно, че цял свят говори за “Adolescence” ("Юношество") – сериалът на Netflix, който хвърля смразяващ, но нужен поглед към това какво се случва зад затворената врата на детската стая и в телефона на нашите наследници.
В четири епизода, поредицата ни въвлича в историята на 13-годишния Джейми – привидно мило момче, обвинено в убийството на съученичка. Въпреки доказателствата, остава дълбокото съмнение – възможно ли е това дете да е извършило подобно зверство? Докато историята се разгръща, зрителите се сблъскват с реалността на днешното юношество – отчуждението, дигиталната изолация, влиянието на токсични онлайн фигури като Андрю Тейт и други "идеолози", които захранват несигурността и насилието.
Филмът е истински феномен – 24,3 милиона гледания за четири дни, 42 милиона за следващата седмица. Не защото е просто добре направен, а защото е болезнено актуален. Показва онова, от което най-много се страхуваме: че не разбираме и губим децата си.
Какво се случва с децата?
Джейми в сериала е изолиран – дни наред сам с телефона, компютъра, конзолата. Без сън. Без спорт. Без разговор. Реалността му е дефинирана от клипове, съобщения и онлайн авторитети, които учат на сила, омраза и мъжественост без милост. Точно както момчетата от Хасково. Точно както „локалите“. Точно както все повече деца, които не различават престъпление от предизвикателство.
Не просто губим децата си. Ние ги предаваме на алгоритъма.
Констанца Илиева
