Динамиката, многообразието и конфронтацията на идеи беше това, което направи от 20-и век столетие на революционни и еволюционни промени.
Промени, които бяха напоени с кръвта на милиони невинни жертви, следствие от безумни войни, но промени, които създадоха условия за технологични скокове, които в геометрична прогресия ни доведоха до обществото на виртуалната реалност. Общество, в което, гледайки упорито напред, виждаме гърба си, а невъзможното е просто решение на няколко години. Безусловно 20-и век бе векът на големите политическите идеи и глобалните икономически концепции. Постепенно обаче, особено в края на века, тези две понятия се сляха в едно, а модерният език на 21-ви век започна да нарича тази нова симбиоза – „краткосрочни политики”.
Естествено след присъединяването си към Европейския съюз България също усвои съвременната политическа и бизнес терминология на управляващия Западен свят и също започна да се опитва да съставя свои „краткосрочни политики”. Както обаче често се случва у нас, ние не си дадохме нито времето, нито направихме нужната интелектуална инвестиция, за да осмислим вихъра от нови значения и парадигми, връхлитащи постсоциалистическия ни живот. Ужким и ние започнахме да използваме модела на нашите по-големи западни братя, като теоретично отчитахме всяка своя стъпка пред аналитичния поглед на Биг Брадър. Реално обаче, отново се превърнахме в клоуни, които изскочиха на международната сцена, нахлузили костюма на представлението, но незнаещи най-важното - репликите.
Нещо повече! Установихме не само че не знаем репликите си, но че не знаем фундаменталното условие – това, че трябва да се знаят репликите. Именно затова е изключително тъжно да се наблюдава случващото се у нас в момента. Не само че отдавна няма никакви Идеи, с голямо И, търсещи въздух чрез политическите дилъри на пазара, но отдавна дори няма никакви краткосрочни политики, планове, програми, дори най-елементарни концепции за общата политика на тази страна. Още по-лошо. Вече дори няма смислен политически пазар у нас. Политическата сцена и конюнктура у нас отдавна представлява един безвкусен кадаиф от няколко самовлюбени носителя, всеки от които има монолог, а за диалог не ще и да чува.
Монолозите за вагината са изкуство, монолозите на нашите политици са порок. Защо моля, посочете ми вкратце политико-идейната концепция на Иван Костов, Ахмед Доган, Георги Първанов или Бойко Борисов? Няма такава. Има кухо политиканско съдържание, изпълнено с много демагогия и лицемерие, добре наторени с лична амбиция и мегаломанско властолюбие. Никой от въпросните господа няма никаква идея или смислена платформа, организирана около простия, но същински център - по-добър живот на българина в България, във възможно най-кратки срокове. Защото именно това е наистина важното. Това е онова, което действително интересува всички ни. И когато Ахмед Доган излезе на поредния политически сбор на ДПС с високопарна приказка за либералната партия на България, нека иде да пита Исман от Исперих дали е "за"? Защото аз съм убеден, че и самият Доган не е „за”. Той е дотолкова умен, че отдавна знае вълшебната омая на празните приказки и безпредметното ломотене. Но е и отдавна дотолкова кух, че да не е способен на наистина градивна работа в политическата реалност на държавата ни. Същото е валидно и за повечето от останалите герои.
Кой е Георги Първанов? Председател на БСП, президент, лидер на АБВ? И във всичките си тези роли къде е човекът Първанов? Кой е неговият център? Коя е ирационалната му вяра, коя е практическата му платформа? Кое действително го движи напред? Отговорите на тези въпроси дават отговор и на въпроса защо сме свидетели на махленски спор и неадекватни и срамни полемики между властта в държавата. Същото е валидно в някакъв смисъл и за премиера ни. Държавата не е частен случай. Нейното управление не е равнозначно на управлението на някаква механика. Не може строежът на една магистрала да е знамето на твоето управление. Знамето винаги са единствено и само хората. А хората не са нито само магистрала, нито само данъци, нито само числа в НАП, нито само детски градини. Те са усещане, съпричастност, вяра и дух. Те са идея. Крайната безидейност на нашето общество в момента е неговата най-голяма болест. Болест, прерастваща в епидемия, зараза, която може да се превърне в смъртоносен тумор. Нека мисълта за този тумор блъска главата на всички ни. И без това лекарства за онкоболни няма. Време също.
