Средният разход за един наборен военнослужещ варира в много широки граници - от около 2000-2500 евро на година в Турция до близо 10 000 евро във Финландия и Норвегия и почти 15 000 евро в Швеция. Средната стойност обаче се движи около 3000-3500 евро.
Това означава, че ако България реши да възстанови наборната служба в класическата ѝ форма с 6-месечен срок и свиква около 15 000 младежи годишно, средната издръжка на един наборен войник за периода (включително храна, облекло, логистика, здравеопазване и частично заплащане) би възлизала на около 6000 лв., което води до директни разходи от около 90 милиона лв. годишно.
Към това следва да се прибавят поне 100 милиона лв. за обновяване и поддръжка на военната инфраструктура (а може би и повече), допълнителен персонал, транспорт и други логистични елементи.
Общият разход би бил около 200 милиона лв. годишно, или 6% от общия военен бюджет на страната, който през 2024 г. е 3.3 милиарда лв.
Тези изчисления обаче са приблизителни и могат да варират в много широк диапазон, което означава, че реалната цена за връщането на наборната военна служба може да се окаже и много по-висока, особено ако се прибавят и косвените разходи. Най-значимият от тях е т. нар. "алтернативна цена", или стойността на потенциално загубения брутен вътрешен продукт, произведен от младежите, привлечени на военна служба, в случай, че те се занимаваха с друга икономическа дейност, следваха висше образование и т.н. Именно тези косвени разходи вероятно ще надхвърлят многократно преките, свързани с осигуряването на оборудване, възстановяване на военните поделения и останалата необходима инфраструктура, пише още Мениджър.news.
От друга страна, ако България възстанови наборната военна служба с 6-месечен срок и ежегодно обучава около 15 000 младежи, за период от 10 години ще бъдат подготвени приблизително 150 000 души. Това би увеличило значително мобилизационния резерв на страната, който в момента е в критично състояние според повечето експерти.
Алтернативи на класическата казарма
Вместо връщане на задължителната казарма в традиционния ѝ вид, България може да обмисли въвеждането на доброволна краткосрочна служба с икономически стимули – модел, подобен на този в Швеция. Допълнителен вариант е въвеждането на гражданска служба с елементи на военна и кризисна подготовка, например в сферата на гражданската защита, пожарната безопасност и медицинската помощ при бедствия.
Друга форма би могла да бъде изграждането на стратегически резерв чрез краткосрочна интензивна подготовка за доброволци, провеждана веднъж годишно. Военната подготовка в училищата също може да играе роля в изграждането на базови умения и интерес към военната професия.
Връщането на наборната военна служба е решение с много висока политическа, икономическа и социална цена, което изисква внимателен анализ. Със сигурност една донаборна армия в днешно време няма да има много общо с това, което по-възрастните българи си спомнят от годините на Студената война. Опитът на северноевропейските държави показва, че добре структурирани и адаптирани към съвременната среда модели на военна подготовка могат да бъдат ефективни и сравнително рентабилни.
Дали обаче подобен модел би могъл да сработи и в България е въпрос, който тепърва ще търси своя отговор, и то ако се намери политически и обществен консенсус по темата.
