Заради остра липса на педиатри, единственото детско отделение за общините Берковица и Вършец преустанови дейността си. Двете лекарки, които досега обслужваха най-малките пациенти в региона, са в пенсионна възраст – едната в дълъг болничен, другата – със сериозно заболяване и пред напускане.
Ръководството на болницата спешно търси специалисти по педиатрия от цялата страна, но засега без успех – въпреки предложените условия и заплащане. Според местната власт проблемът не е в заплатите, а в изчерпания човешки ресурс.
Без стационарна детска помощ, грижата за болните деца пада върху личните лекари, които вече са претоварени. Най-близкото детско отделение – това в Монтана – няма капацитет да поеме всички случаи от Берковица и Вършец. Това означава, че много от децата ще бъдат лекувани в домашни условия – компромис, който крие сериозни рискове, пише bTV.
„Системата се руши не от липса на финанси, а от липса на хора“, казват местните. Кризата с медицинските кадри в България не е нова, но когато засяга децата, тя звучи още по-остро.
Липсата на кадри не е криза — тя е предизвестен разпад
Когато детско отделение затвори врати, не просто болницата губи лекар. Губи общество. Губи сигурност. Губи послание към младите: „Тук няма място за вас“. Затварянето на педиатричното отделение в Берковица не е изолиран случай. Това е част от тиха, но системна катастрофа, която се случва на много места в България — особено извън София и големите градове.
Днес липсват педиатри. Утре ще липсват акушери, хирурзи, анестезиолози. Не защото няма млади хора, които искат да лекуват, а защото няма условия те да останат тук. Болниците извън столицата приличат на износени крепости, крепени от шепа пенсионери. Работят без почивка, без нормален живот, понякога без смисъл.
Политиците ще кажат, че финансирането се увеличава. И вероятно ще са прави — на хартия. Но истинската стойност на системата не се мери в бюджети, а в присъствие. Лекарят, който го няма, не лекува. Отделението, което не приема, не лекува. И родителят, който държи болно дете у дома, защото няма къде да го заведе, не вижда статистика — той вижда отчаяние.
Това не е просто липса на кадри. Това е липса на държавна воля, на планиране, на уважение към професията. Ако тази тенденция продължи, картата на здравеопазването ще заприлича на сито — пълно с дупки, където човешки животи ще изтичат безшумно.
И когато някой попита: „Как стигнахме дотук?“, отговорът няма да бъде в някой закон, а в пропуснатите поколения лекари, които не успяхме да задържим.
