Цар Футбол и Цар Борис ‒ на пиедестал в Българска Македония през 40‒те г. на ХХ в.
Ана Кочева
Началото на 40‒те години на ХХ в. са изключително благоприятно време в развитието на България. За пръв път от десетилетия насам е решен националният въпрос и най‒сетне държавата ни си е върнала изконните български земи, късани през годините от националната снага. Това е щастливо време на единството, в което в обединената страна цари възход и относително спокойствие, нетипично в контекста на събитията, които люлеят военна Европа. Българските войски влизат в Македония като освободители, целокупното българско население там ги посреща със сълзи и цветя. Бър¬зо започват да функционират новите държавни и църковни български институции, а в държавното ни първенство по футбол през сезоните на 1941/42 и 1942/43 се включват и петте най-силни клуба от Вардарска Македония: Вардар, Македония и ЖСК от Скопие, Македония – Битоля и Гоце Делчев – Прилеп, както и Беломорец – Кавала, днешна Гърция.
„Македония” ‒ най‒сърцатият клуб в първенството
Всички клубове се борят сърцато, но най‒силните в българското първенство „Славия“ и „Левски“ получиха достоен противник само в лицето на скопската „Македония“. Това е всъщност бившият скопски отбор „Граждански“, който преди това не веднъж е побеждавал белградски и загребски клубове. Цяло Скопие е обожавало именития си отбор, а домакинът му обикалял с мръсния си те¬фтер през чаршията и преминавайки през всички дюкяни, събирал скопската лепта за футбола. По това време за любимия спорт се събирали дарения по същия начин както и за църквата. Но докато второто било по‒трудно начинание, за футболния клуб се отчитали всички търговци.
Щом влиза в българската лига, скопската „Македония“ блесва с техничност и с футболисти, които по това време са най‒добрите в първенството, редом с тези на любимия на народа „Левски”. В отбора на „Македония” най-голямата звезда е нападателят Джино Симеонов. По-късно той играе и за националния отбор на Югославия, вече под името Симеоновски. Други отлични индивидуалности са вратарят Дилев, капитанът Блаже Симеонов – наречен във вестник "Спорт" "съвършен среден защитник", колегата му в отбрана Видов, халфът Богоев, нападателят Луков.
Драма в Скопие
Един епичен мач между двата отбора и до ден‒днешен се помни в Скопие. Той е между Левски и Македония и от изхода му трябвало да се реши титлата. Целият град се изсипва на стадиона, който побира едва 4000 зрители. Идват обаче 8000. Мнозина висят по околните дървета, хората са в приповдигнато настроение. (клип за този мач днес може да се види в интернет на адрес https://www.youtube.com/watch?v=W57uVYxF_do).
Историята дотук въобще не е спорна. По‒нататък обаче версиите за хода на срещата се оказват доста противоречиви.
В Скопие разказват, че в най‒големият сблъсък между двата тима за първенство на Софийска дивизия през 1941/1942 година на игрището в Скопие фаворити били домакините, предвождани от професионален треньор евреина Илеш Шпиц. Още в 4-ата мин. Богоев с шут от 40 м отбелязал гол, който обаче бил отменен от съдията Траянов заради засада, маркирана от неговия помощник. Играчите на „Македония” започнали бурно да протестират, след което съдията признал гола, но и заедно с това отстранил невъзпитано реагиращия Видов. До края на полувремето „Македония” отбеляжала нов гол; разписал се Луков. Левски се разиграл през второто полувреме, когато Петров в 77-ата мин. ударил напречната греда. Топката драматично паднала на земята и се върнала на терена. Съдията обаче отсъдил гол, а домакините в знак на протест напуснали терена. Траянов изчакал три минути, за да се върнат, и щом това не станало, прекратил двубоя. Чак тогава футболистите на Македония настояли срещата да продължи. Това не се случило и била отсъдена служебна победа за Левски с 3:0.
Скопие било скандализирано от развоя на мача. Според някои очевидци този случай успешно бил използван от сърбоманите за антибългарска пропаганда.
Статистическата книга "България на футболния глобус 1924-1970" дава обаче по‒различна информация. Според нея през 1942 футболният клуб Македония (Скопие) достига до финалната среща, след като отстранява Славия (София) с общ резултат 5:4, като ги побеждава в Скопие с 5:1 и губи в София с 3:0. Финалът срещу Левски се играе също в два мача, като в първия в Скопие Македония губи с 0:2, а втория губи с 1:0. След мача в Скопие вестник Спорт помества и следния куплет:
"В Скопие отиде "Левски"
и мач игра един
Натика двата гола
и рече си "Амин"
За следната неделя
това е номер фин."
Свидетели, които помнят тези драматични събития, твърдят, че по‒достоверна все пак може би е първата версия. Възможно е наистина съдията да е предрешил изхода на мача, помагайки на „Левски”. В реванша обаче софиянци са по‒добрите и заслужено печелят срещата.
Съвременните македонисти прекрояват събитието
По‒тъжно е, че в духа на всеизвестния македонски шовинизъм дори тази категорично неполитическа история се тълкува превратно. Преди две години комшиите гръмогласно оповестиха, че Холивудска продукция щяла да започне снимки в Македония за филма „Трето полувреме”. Режисьор щял да бъде Дарко Митревски, а продуцент ‒ хърватинът Бранко Лустиг, който има два Оскара – за „Гладиатор” и за „Списъкът на Шиндлер”. Филмът за събитията в Скопие се основавал на действителен случай, при който във футболен мач се намесила политиката. Клубът „Македония” напредвал към шампионската титла, но по времето на нацизма не можело да бъде позволено да спечели отбор, играчите на който били представители на непризнат народ, воден от евреин.
По това време обаче новоприсъединените краища в Македония са третирани като изконни български области, каквито са си всъщност. Те не само че не са били подценявани, а напротив, доставките нататък били редовни и в известен смисъл тези места са били толерирани. Населението е имало възможност най‒сетне свободно да изрази българската си принадлежност и самосъзнание, а посещението на цар Борис в Македония се превръща в най‒екзалтираното и тържествено събитие в историята на Третото Българско Царство. За съжаление историческите събития малко по‒късно отново потвърждават печалното историческо правило за това, че България губи всичко в полето на дипломация, без да е загубила нито една битка на фронта.
