Ислямската революция от 1979 г. ражда Ислямската република. Първоначално тя обединява мъже и жени срещу монархията, но много скоро започва ограничаването на правата на жените. Въпреки репресиите, жените продължават упорито да се борят за равенство – срещу задължителния хиджаб, за достъп до образование, работа и основни човешки права. Тяхната съпротива не е стихнала и до днес.
Лъжовната еуфория на революцията
На 11 февруари 2024 г. режимът в Иран отбеляза 45-ата годишнина от Ислямската революция. Три седмици преди това, след година на масови протести, шахът напуска страната. На 1 февруари аятолах Хомейни – лидерът на революцията – се завръща от изгнание и е посрещнат от милиони. Еуфорията е всеобща, жените са част от нея. Те очакват нова зора – ускорено продължение на започнатия при шаха процес на еманципация и юридическо равенство, пише Wilson Center.
Разочарованието не закъснява. Както пише историкът Шаул Бахаш за ентусиазираните си приятели: „Те обичаха революцията, без да знаят, че тя няма да ги обикне обратно“.
Във възторга си, жените не забелязват, че нито революционният съвет, нито новото правителство включват и една жена. И не очакват какво предстои. Докато жените се надяват на разширяване на правата, духовните водачи се стремят да отменят вече извоюваните от тях свободи и да ги върнат в ролята на домакини и майки. Но режимът не подозира, че жените ще окажат съпротива, каквато дори не е мечтал.
Вече 45 години жените са трън в очите на Ислямската република и нейните духовни и светски управници.
Спадът на правата на жените
Само няколко месеца след революцията хиджабът става задължителен. Първо в държавните институции, а после навсякъде. Заедно с него идва и изискването за носене на дълго, тъмно палто (манто), символ на женска скромност. Жените излизат на протести с хиляди. Но репресиите продължават.
Жените са постепенно отстранени от управленски позиции в публичния сектор и лишени от възможността да се издържат. Където остават на работа, не могат да споделят офис с мъже. Мъжете учители не могат да преподават в девически училища, което лишава момичетата от достъп до точни науки. В университетите мъже и жени са разделени – в залите, в кампусите, а някои специалности стават напълно недостъпни за жени.
Особено драстична е отмяната на Закона за защита на семейството, приет при шаха. Той е повишил възрастта за женитба, дал е право на развод, попечителство и създал семейни съдилища за справедливо разглеждане на спорове. С отмяната му:
- възрастта за женитба на момичета е намалена от 18 на 9 години;
- жените губят правото да подават молба за развод;
- попечителството над децата автоматично преминава към съпруга;
- семейните съдилища са закрити;
- жените са изключени от съдийската професия.
По улиците и в автомобилите въоръжени мъже проверяват дали мъжете и жените са роднини – съпрузи, брат и сестра или баща и дъщеря. В противен случай следва наказание. Формално жените все още могат да гласуват и да бъдат избирани в парламента, но малкото избрани жени почти не повдигат въпроси за репресиите.
Жените отвръщат на удара
Постепенно жените започват да се борят – с писма до офиса на аятолах Хомейни и до други духовни лидери, с искания за възстановяване на правата им. По време на войната с Ирак (1980–1988), когато десетки хиляди мъже са на фронта, държавата е принудена да наема жени. Мнозина стават единствени издръжници на семейството. Ако бащата загине, съдиите често присъждат попечителство на майката.
Жените водят „битката на линията на косата“, избутвайки хиджаба назад, така че все повече от косата им се вижда. Подгъвът на манто-то става все по-къс. За ужас на някои депутати, на националните кандидат-студентски изпити повече жени отколкото мъже успяват да влязат в университет. Жените навлизат масово в трудовия пазар, основават малки бизнеси или работят от вкъщи.
Жените в протестите – от 2009 до Махса Амини
Жените са в челните редици на всички големи протестни движения за последните 45 години – от масовите демонстрации през 2009 г. срещу измамното преизбиране на президента Ахмадинежад, до протестите на учители, държавни служители и работници. Мнозина плащат скъпо – с побои, арести, затвор, дори изтезания и изнасилвания.
През 2023 г., когато млада жена – Махса Амини – умира в полицейски арест след като е задържана за нарушение на закона за хиджаба, хиляди жени излизат по улиците на Техеран и други градове. Много от тях свалят хиджаба си, а някои го изгарят в знак на протест. Така се ражда движението „Жена, живот, свобода“, което се превръща в лозунг както за жените, така и за мъжете, и намира отзвук по цял свят.
Властта обаче остава глуха. Парламентът приема още по-строг закон за хиджаба, който позволява дори конфискация на автомобили, ако жената-шофьор не носи забрадка. Въпреки това жените продължават да се противопоставят, а има признаци, че режимът отстъпва. За 45-годишнината от революцията правителството обявява, че ще върне конфискуваните автомобили. Но не е изключено жените, които ще ги получат обратно, да не бъдат със забрадки.
Награди, но не и отстъпление
Смелостта на иранските жени е призната международно. Два пъти за 45 години иранка печели Нобелова награда за мир: Ширин Ебади – правозащитна адвокатка – през 2003 г., и Наргес Мохамади – боркиня за правата на жените – през 2023 г.
Съпротивата няма да спре скоро. Както показа участието на млади мъже в протестите за Махса Амини, борбата за права и свободи е битка, която ще водят заедно жените и мъжете от новото поколение на Иран.
