В политиката се плаща за бъдещи услуги, а българският президент не се притеснява от такива зависимости
Д-р Мирослав Дърмов
Лексингтън, Кентъки
Timeo Danaos et dona ferentes!
Вергилий, „Енеида” (II,45-49)
Независимо че в политиката нищо не е такаq както изглежда, има моменти, в които, съпоставяйки факти с техните последствия, се открива съвсем друга картина от тази, която са ни обяснявали или пък каквато ние самите сме искали. Както стана с еуфорията на българския преход и с отрезвяването след 20 години реалност. Защото много пъти определени, предварително планирани политически ходове, се възприемат в момента на тяхното осъществяване в измамната мъгла на неподготвеността на публиката и посредством отровната омара на дезинформацията в заобикалящата политическата и икономическа действителност. Връщайки се към определени моменти от близкото минало и преглеждайки стари български вестници, попаднах на факт, който бях забравил. Материалът във вестник от 29 май 2002 год. огласяваше, че: „Президентът Георги Първанов бе удостоен с международната награда “За изключителна работа по укрепване единството на православните народи”. Тя се присъжда всяка година от Международния фонд за единство на православните народи, действащ под попечителството на Негово Светейшество Алексий Втори – Патриарх на Москва и на цяла Русия.
Решението за награждаването бе връчено на българския държавен глава днес лично от президента на Международния фонд за единство на православните народи проф. Валерий Алексеев, когото Георги Първанов прие на “Дондуков”2.” Комбинацията Георги Първанов, „изключителна работа по укрепване единството на православните народи” и Международен фонд за единство на православните народи изглежда доста странна и само допълнителна информация би могла да донесе определено проясняване в мъглата. Изследването започна с Георги Първанов и неговата „изключителна работа за единството на православните народи”.
Георги е роден през 1957 година, време, в което сталинското разбиране за „вредата” от религията още не е получило нова интерпретация. Широко известно е, че много от родените през този период, поради страх на родителите от репресии или поради техните убеждения, не са кръщавани, поради което допускам (разбира се може и да не съм прав), че господин Първанов не е кръстен и следователно не е православен християнин. Така че е много учудваща хипотезата за изключителна работа на един неправославен за единството на православните народи...Последващото професионално развитие допълнително не потвърждава вече визираната активност за благото на православието: дипломиране от Историческия факултет на Софийския Университет „Климент Охридски” през 1981 година и моментално намиране на препитание като научен сътрудник в Института по история на БКП към ЦК на БКП, защита на кандидатска дисертация през 1986 и получаване на научното звание”Старши научен сътрудник” (биографията мълчи дали е първа или втора степен). Очевидно, този период трудно би могъл да бъде свързан с православието. Но интересното в случая е доста необичайният факт за дипломирането на Георги и незабавното му назначаване за инструктор в ЦК на БКП, какъвто е рангът на научен сътрудник в системата на ЦК, нещо доста необичайно за времето. Предполагам, че връстниците на Първанов си спомнят необходимостта от софийско жителство, конкурсите за научни сътрудници и възможността някой да „кацне” от университета директно в ЦК. Такива чудеса не се случват всекиму и този факт говори за сериозна ракета-носител. В задачката се пита: Какво е името на чичкото, осигурил такъв добър старт на момчето от Сирещник....?
Настъпват събитията от 1989 година и в тези бурни времена има нещо, което по необясними причини отсъства от биографията на Георги Първанов, намираща се на уебсайта на Президентството. Неразгласената официално случка (при един либерален подход при интерпретацията) би могла да се възприеме като някаква активност за правото православно дело. Става дума за участието му в изборите за 7-мо Велико Народно Събрание от листата на фашизоидите от ОКЗНИ. Може би младите хора в страната не си спомнят тези времена, когато в столицата се изсипаха доведени организирано с автобуси разгневени (по мое мнение - уплашени) хора, крещящи за защита на Отечеството, на първо място, от турците (разбирай от създадената от заместник-началника на ПГУ Тодор Генов организация ДПС, от която на политическата сцена е въведен майор Ахмед Ахмедов, който по-късно получава задачата да се нарече Доган) и, разбира се, след това и от всички, които искат нещо ново да се породи в България. И понеже комунистическата фразеология е бракувана от ръководството, всички те са православни християни и патриоти. Пред публиката демонстрират своето родолюбие Минчо и Гинчо, но реалният ръководител на споменатата структура е приятелят на Тодор Живков-Румен Попов, докато инструкторът от ЦК на БКП Георги Първанов е само един скромен кандидат за депутат. В последствие кратката патриотично-православна инициатива е определена като неразумна и нещата се връщат в позната реалност на променящата се БКП в БСП, където Георги Първанов бавно и полека е движен към върха на тази политическа сила. Определено добре. Всеки има своя избор, но всъщност ставаше дума за развитието на дружбата между православните народи и в този период нищо не говори за каквато и да се активност на Първанова в тази насока.
През ноември 2001 в България има избори и след като Петър Стоянов е оставен на „самоунищожител”, изборите са спечелени от Георги Първанов. Инагурацията е на 22 януари 2002 година и в края на май 2002 той вече е удостоен с международната награда “За изключителна работа по укрепване единството на православните народи”. Получаването на наградата става малко по-късно, на 21 януари 2003 година в Москва, където българският президент е на специална визита в Русия за получаване на приза, състоящ се от почетна диплома, почетен знак и парична премия. Българските медии ликуват...
Един обективен,неслугински анализ би следвало да зададе въпроси, като: След като Първанов не е направил кой знае какво (на този етап) за единството на православните народи; коя е институцията и ръководителите й, които му дават тази оценка и свързаните с нея значителни парични средства? Защото парите са същината на наградата. И погледнато назад във времето вицът става по-голям – оказва се,че прекаралият целия си живот на православната нива български патриарх Максим получава този приз две години след Първанов.
Международния фонд за единство на православните народи е създаден през месец април 1995 год. с благословията на Московският и Всерусийски Патриарх Алексий II, който възглавява Попечителния съвет на фонда до смъртта си през 2008 година. По настоящем Председател на попечителния съвет е Патриарх Кирил. Президент на фонда от неговото създаване до настоящия момент е Валерий Аркадиевич Алексеев.
Задачите на международният фонд са определени като:
-подпомагане на руската и други православни църкви в техните духовни и социални дейности;
-работа за задълбочаване на връзките между славянските народи и източно - православните народи;
-духовно-нравствено възпитание на децата и младежите;
-сътрудничество с множество структури в държавата за осъществяване на проектите и програмите на фонда;
-изучаване и разпространение на православната култура;
-присъждане на ежегодната премия на фонда.
При така преразказаните насоки на дейност на Международния фонд за единство на православните народи, особено внимание заслужават точка 2 и 6. След като през декември 1991 година СССР се преструктурира и „пролетарският интернационализъм” беше бракуван от управляващия елит на Русия като идеология на интеграцията, за осъществяване на стратегическите интереси на Русия се въведе нов инструментариум: славянско ядро (Русия,Украина,Беларус), близка чужбина (територията на бившия съюз) и православен свят, като сфера на интереси. Оттук се вижда, че основната насока на дейност на Международния фонд за единство на православните народи е да допринася за осъществяване на стратегическа политика на Русия посредством раздаване на значителни парични средства на фактори (религиозни и политически)в Беларус, Украина, Молдова, България, Сърбия, Черна Гора, Гърция, Кипър и някои други екзотични направления за закупуване на проруско лоби.
С тази дейност от създаването на Фонда през 1995 до наши дни се занимава професор Алексеев, Валерий Аркадиевич. Роден е в Астрахан през 1953 година. Неговата биография не е много типична за деятел на православието, но за това пък много напомня на тази на номенклатурен кадър. От 1976 до 1981 г. Bалерий Аркадиевич е на обществено-политическа работа в Саратовска област. Mоже би този ефемизъм трябва да се разбира като работа в Саратовсkия обком на КПСС, но това е само предположение. Следва периодът 1981-1991, когато той е на работа в Москва в ръководството на младежката организация (ЦК на Комсомола) и във висшите органи на политическата власт (може би ЦК на КПСС?). През бурните 1991-1993 г. той е на журналистическа и научно-преподавателска работа, а от 1993 до 2003 е съветник на председателите на държавната Дума. През този период председатели на Думата са Рибкин, Иван Петрович от фракцията на Аграрната партия-съюзник на комунистите и Селезньов, Генадий Николаевич от фракцията на Комунистическата партия на Руската федерация. И точно по това време (1995 г.) е осенен от идеята да създаде Международния фонд за единство на православните народи, станал факт с благословията на Патриах Алексий II.
Алексей Михайлович Ридигер е роден в Талин, Естония през 1929 г. Завършва Ленинградската духовна академия през 1953 година. На 28 февруари 1958 година е вербуван на патриотична основа за разкриване и разработка на антисъветските елементи между духовенството, и е на отчет на 4-то отделение на Естонското КГБ с псевдоним „Дроздов”. На 19 август 1959 приема монашество. На 14 август 1961 г. е определен от Светия Синод за епископ Талински и Естонски под името Алексий. От 7 юни 1990 до смъртта си на 5 декември 2008 е Патриарх Московски и Всерусийски.
Настоящият председател на попечителният съвет е Патриарх Кирил. Владимир Михайлович Гундяев е роден в Ленинград през 1946, учи в Ленинградската семинария през 1965-67 и в Ленинградската духовна академия през 1967-69. Приема монашество на 3 април 1969, от 7 април 1969 е йеродякон и от 1 юни 1969 - йеромонах. Паралелно със стремителното издигане по йерархията, следват постоянни задгранични пътувания и се предполага, че по това време работи със службите на съветското външно разузнаване под псевдоним „Михайлов”. Френското разузнаване е особено обезпокоено от неговата дейност, излизаща извън рамките на православен свещенослужител. Патриарх Всерусийски е от 1 февруари 2009.
Ангажираността на патриарсите на руската православна църква със структури на властта в държавата не следва да шокира публиката, поради самата същност на православната църква. Тя винаги е ориентирана към утвърждаване на властта в държавата и поради тази причина тя е и автокефална. Единствено Русия има претенциите да бъде третият Рим и поради тази причина в днешни дни функционира Международният фонд за единство на православните народи. Но проблемът не в това. Всяка държава е в правото си да използва всички възможни средства за реализирането на националните си интереси. Проблемът е, че в България политиците забравят или не искат да знаят, че да бъдеш политик, означава да служиш на своята държава и своя народ, а не да се обогатяваш, продавайки националните интереси. Въпросът в случаят е защо Георги Първанов е приел значителна сума от фонд, еднозначно обвързан с геостратегическите интереси на чужда държава? Знаел ли за какво става дума? Би следвало, защото Националната Разузнавателна Служба е на негово подчинение и едно запитване е могло да го осветли по въпроса. Е, през този период - до февруари 2003, когато Първанов, за благодарност, че не е разконспириран, го изпраща посланик в Унгария, службата се оглавява от Димо Гяуров, който не е известен с особен професионализъм на попрището на информационното обслужване. Но все пак там има достатъчно хора от занаята, които са могли да му кажат за какво става дума. Особено що се отнася за спонсорите на фонда - руските енергийни концерни и на първо място Газпром...
И тука нещата стават ясни. В политиката се плаща за бъдещи услуги, не за минали. Предлагайки наградата за 2002 г. на Георги Първанов, стратегически са заложени основите за бъдещи компромиси от страна на България по енергийните трасета. В руското разузнаване може да не са знаели, че българските политици не се боят от данайците, които им носят подаръци. А когато приемеш пари за нещо, което не си извършил или заслужил, вече си нагълтал кукичката на зависимостта.
Специално за господин Първанов (а и за тези, които ще дойдат след него) завършвам настоящите редове с руския превод на мотото на тези разсъждения:
Либо ахейцы внутри за досками этими скрылись,
Либо враги возвели громаду эту, чтоб нашим
Стенам грозить, дома наблюдать и в город проникнуть.
Тевкры, не верьте коню: обман в нем некий таится!
Чем бы он ни был, страшусь и дары приносящих данайцев".
