Как едно студио за аниме спечели сърцата на милиони по света и се превърна в синоним за красиви, дълбоки и въздействащи филми и създаде емблеми като Тоторо и подвижния замък на Хоул.
Режисьорът на анимационни филми Хаяо Миядзаки започва да издава мангата „Наусика от долината на вятъра“ през 1982. Тя печели изумително широка популярност още в първата си година на пазара. По това време Миязаки вече има зад гърба си успешния анимационен детски сериал „Конан, момчето от бъдещето“ (1978) и пълнометражния си дебют „Замъкът на Калиостро“, базиран на приключенската манга поредица за бандита Лупин III.
Създал си вече име на успешен режисьор и добил увереност след успеха на мангата си, през 1984 Миядзаки завършва и филм по нея със същото заглавие. Той се превръща в мигновен хит, като през годините популярността му не намалява, а през 2007 е на второ място в класацията за най-успешни японски анимета на всички времена. Анимацията разказва за постапокалиптичен свят след ядрена война и възвръщането на природата сред опустошенията – тема, която остава водеща за режисьора. Продуцент е неговият приятел Исао Такахата.
Натрупали самочувствие и самоувереност след успеха на „Наусика“, двамата майстори на анимацията решават да създадат собствено студио заедно с режисьора Тошио Сузуки. Тримата са работили заедно и преди – „Големите приключения на Хор, принцът на Слънцето“ и „Давай, Панда!“ в началото на 70-те. По идея на запаления и до днес по авиацията Миядзаки, кръщават студиото Гибли – псевдоним на италианския самолет Caproni Ca.309 от 30-те и 40-те години на ХХ век. Псевдонимът идва от либийски и означава „горещ пустинен вятър“. Рожденият ден на студиото е 15 юни 1985 г.
Идеята на Гибли е да даде свобода на творците, да избяга от ограниченията на телевизионния формат и тези на големите продуцентски компании. Тримата следват основни принципи – ръчно рисувана анимация с особено внимание към детайла и композицията и приоритет на качеството пред скоростта. В първите години си обещават да се придържат към идеята ако един проект е успешен да продължат към следващия, а ако не – да закрият студиото. Нещо, което става излишно още преди студиото да навърши пет години, тъй като всеки филм, който вади, се превръща не само в хит, но и в попкултурен феномен.
Всички филми на Гибли, независимо кой от режисьорите на студиото стои зад тях, засягат, а най-често и сливат няколко основни теми.
Водещата е екологията и връзката на човек с природата и дивия свят. Посланието е, че можем да живеем само в симбиоза с околната среда.
Друг основен елемент във филмите на Гибли са независимите и силни женски образи, без да са подчертано феминистични. Миядзаки вярва, че общество, в което жените имат водеща роля, развива добродетели като справедливост, приобщаване, мъдрост, практичност и усърдие.
Антивоенната тематика също заема сериозно място във филмите на студиото. Те подчертават разрушителните последици от войната и античовешкия ѝ дух.
Детското любопитство и наивността са често водещи белези в героите на студиото. А философията на баланса е централна, както в отношението към природата, така и в човешките взаимоотношения.
В немалко от филмите режисьорите залагат на японската митология, история, архитектура и бит, за да вдъхнат живот на сюжета или героите си. Филмите потапят зрителя в магически и фантастични светове, които стимулират въображението.
Също така прави впечатление, че липсва ясна граница добро-зло. Студиото рядко представя еднозначно добри или зли персонажи. Героите са сложни, с различни нюанси на характера и се изправят пред морални дилеми. Конфликтите се решават чрез разбирателство, съпричастност и компромис, а не чрез унищожаване на злото.
Основният принцип, за който Гибли са категорични е „No cuts” (без рязане). След като откриват, че „Наусика“ е силно редактиран и орязан, а сценарият е пренаписан, за да се представи пред американската публика, тримата партньори са вбесени. Затова и когато скандално известният Харви Уайнстийн предлага на студиото да редактира „Принцеса Мононоке“, за да го направи по-гледаем за американския пазар, получава отговор под формата на автентичен самурайски меч, придружен с бележка “no cuts”.
До момента в каталога на Гибли има 22 филма (без да броим „Наусика“, който довежда до създаването на студиото). Много от тях се радват на огромна популярност, като образи и герои стават модерни емблеми. Горският дух Тоторо от едноименния филм е толкова обичан, че се превръща и в лого на студиото. Ето и някои от най-знаковите и обичани от поколения фенове филми на студио Гибли.
Моят съсед Тоторо (My Neighbor Totoro, 1988)
Може би най-емблематичният филм на студиото и с най-разпознаваемия образ – този на горския дух Тоторо. Макар и да не е с водеща роля във филма, той изпълнява много важна функция – без да говори човешка реч, помага на двете невръстни сестри да се справят със страха от загубата на болната им майка. Филмът на Хаяо Миядзаки разказва за две деца, които се местят в селска къща с баща си, за да бъдат по-близо до санаториум, в който се лекува майка им. На село те потъват в красотата на пасторалния бит и се сблъскват с местния фолклор и легенди. Филмът е потопен в атмосферата на селска Япония от 50-те години на миналия век и представя идиличен поглед към живот, далече от градския шум.
Гробът на светулките (Grave of the Fireflies, 1988)
В една и съща година студио Гибли представя два от най-популярните си и любими филми. И докато „Тоторо“ се обръща към красотата на селския живот и детските въображение и невинност, то „Гробът на светулките“ е в пълен контрапункт. Филмът на Исао Такахата показва ужасите на Втората световна война и страданието, което тя носи за обикновените хора. Историята, базирана на разказа със същото име от сборника на Акиюки Носака „Приказки от военни времена“ (издателство Peppermill), среща зрителя с две деца, които остават сираци и се опитват да оцелеят след бомбардировките на Кобе. Филмът е емоционален призив за мир и разбирателство. Считан е за шедьовър и е сред най-съкрушителните и мрачни анимации, като за много зрители е един от най-тъжните филми, които са гледали.
Принцеса Мононоке (Princess Mononoke, 1997)
Отново емблематичен филм на Миядзаки, „Принцеса Мононоке“ е епична приказка, която не предлага лесни отговори, а предизвиква зрителя да размисли за сложните взаимоотношения между човешката цивилизация и природния свят, и за цената на прогреса. Филмът е призив за по-голямо разбиране и уважение към околната среда. Водеща тема е конфликтът между природата и индустриалния свят на човешкия прогрес. Филмът ярко показва разрушителната сила на човешката амбиция и технологичен напредък върху природата. Железният град, ръководен от Лейди Ебоши, сече гори, добива желязо и използва пушки, за да се защитава и просперира, докато горските духове, богове и животни се борят отчаяно да защитят своя дом и начин на живот. Този конфликт не е черно-бял, тъй като и двете страни имат своите мотивации.
Подвижният замък на Хоул (Howl's Moving Castle, 2004)
В този филм, стъпил на първата книга от трилогията за Хоул (издателство „Артлайн“) на британската писателка Даян Уейн Джоунс, Миядзаки вплита две от основните теми на студио Гибли – тази за силния женски герой, който с доброта и чисти намерения може да променя света около себе си към по-добро, както и антивоенния наратив. Шапкарката Софи прекрачва прага на подвижния замък на магьосника Хоул и постепенно се влюбва в загадъчния герой, а замъкът представя портали към различни светове, един от които е разтърсван от война. Самият замък символизира дома като убежище и място за израстване. Филмът е издържан в красива стиймпънк тематика и е любим на феновете на жанра.
Момчето и чаплата (The Boy and the Heron, 2023)
След два неуспешни опита да се пенсионира (за което сме силно благодарни), Хаяо Миядзаки се завърна с последния си (засега) филм „Момчето и чаплата“ в края на 2023 г. Антивоенната тематика и преодоляването на скръбта и травмата се преплитат с темите за важността на природата и силата на японския мит. Миядзаки разглежда и друг важен за него въпрос – този за наследяването и предаването на щафетата, който има и силен автобиографичен почерк. В „Момчето и чаплата“ има и елемент на ретроспекция, като режисьорът ни среща с познати ни от „Моят съсед Тоторо“ и „Принцеса Мононоке“ образи, макар и в света отвъд живота, като намеква на зрителя, че е в заника на творческия и жизнения си път. Филмът е дълбоко личен и философски, а с вниманието към детайла и рисунъка на декора, студио Гибли надминава и най-силните си творби. Прожекция на филма ще има утре, 12 юли от 16:00 в кино „Люмиер“.
Миналият месец Гибли отбеляза 40-ата си годишнина – 40 години, в които анимационното студио отстоява безапелационно своите принципи за качеството и детайлната красота на анимацията, ръчно рисуваните филми, естетиката и мощните послания по важни глобални и философски теми. Неизменно белязани с майсторски рисунък, вълнуващи сюжети и сложно изваяни образи, филмите на Гибли продължават да докосват зрители от всички възрасти и от всички краища на света.
