Лятната ваканция – време за безгрижие, игри и спомени? Така я помним, така я продават рекламите, така звучи в родителските групи, които търсят „лагери с английски и езда“. Но за хиляди български деца юли и август са просто два дълги месеца самота, скука и – в най-лошите случаи – риск. В една и съща държава децата живеят паралелни лета. Едните пътуват, учат, спортуват. Другите седят пред телевизора и чакат мама да се прибере от работа. Ако изобщо е в България.
Докато 12-годишната София от софийския квартал „Изток“ тази година ще прекара три седмици в английска академия в Кеймбридж и след това ще ходи на лагер по роботика в Банско, 10-годишният Валери от Враца ще остане сам с баба си, с телевизора и топката, с която играе сам в двора. Интернетът прекъсва често, а занималнята в града не работи през лятото.
По данни на НСИ, над 42% от децата в България живеят в риск от бедност или социално изключване.
Лятната ваканция е увеличително стъкло на това неравенство.
„Не е само до пари, а до изолация. Съучениците му се събират по лагери, а той си мисли, че никой не го кани, защото не го харесват“, казва майка на 11-годишно момче от Перник.
Въпросът не е само социален, а политически.
В България няма централизирана политика за достъп до лятна грижа и образование за деца в риск.
Общините организират програми на парче, много от които са платени. Системата на ученическите лагери е почти изчезнала, а библиотеките не разполагат с ресурси за постоянни летни програми.
Сравнение:
* В Швеция, училищата остават отворени за „лятна школа“ – безплатна, с храна и занимания.
* В Чехия местните власти организират т.нар. „отворени летни дворове“ – училищни и спортни площадки с аниматори.
* Във Финландия децата получават субсидирани карти за културен достъп – музеи, спортни зали, кино.
А у нас? Отговорността се прехвърля между общините, училищата и родителите – които, ако не могат, просто „да се оправят“.
Лятото като психологически капан
Психолозите говорят за феномена „пасивна ваканция“ – липса на структура, социални контакти и усещане за принадлежност. Децата, които прекарват ваканцията в изолация или в дигитално потребление, често се връщат в училище с повишена тревожност, проблеми с концентрацията и липса на мотивация.
Средното време пред екран за дете през лятото в България надхвърля 6 часа дневно, според изследване на Националния център за обществено здраве.
Две лета, два свята
Валери, 10 г., Враца:
„Мама ми оставя списък какво да правя – да нахраня кучето, да прочета нещо, ама най-често гледам YouTube. С баба не мога да излизам много. Сам съм.“
София, 12 г., София:
„Миналото лято правихме 3D принтери на лагера. Имаше едно момиче от Дания, с което още си пишем. Сега ще ходим заедно на курс по изкуствен интелект.“
Разликата между тези деца не е в таланта – а в достъпа. В случай че търсим „равен старт“, трябва да започнем от равни ваканции.
Какво може да се направи?
Общини и училища:
* Отваряне на училищните дворове и столове през лятото
* Създаване на програми с местни доброволци, студенти, пенсионери
* Включване на местни библиотеки, музеи, спортни клубове
Държава:
* Национална програма „Лято за всяко дете“ – с ваучери за култура, храна и транспорт
* Субсидирани лагери и езикови курсове за деца в риск
* Фонд за „лятна грижа“, подобен на зимните помощи за отопление
Граждански сектор:
* НПО могат да кандидатстват за микрогрантове за летни инициативи по квартали
* Медии да разказват историите на „невидимите“ деца
Лятото не бива да бъде лукс. То е право.
Право на игра, на приятелства, на учене без стрес. Когато държавата и обществото не се погрижат, ваканцията се превръща в социална бариера – а не в мост.
Време е да се запитаме: какво лято ще помнят децата, които нямат какво да разкажат за него?
Констанца Илиева
