На 18 юли 1837 г. е роден Васил Левски. В деня на 188-ата годишнина от рождението на човека, когото наричаме Апостола на свободата, поглед в миналото и делото му ще отправят политици, общественици, граждани.
Хора, които не искат европейски път за България, ще говорят за някакъв свой патриотизъм, който изключва толерантност и принадлежност към по-голямо, общо и морално-идентичностно цяло. Политици с уклон към корупция и към държави, които нападат съседите си, ще говорят за „национален идеал“ и ще тълкуват казаното преди Освобождението повратно. Духовенството също вероятно ще заговори за „чиста и свята република“, за Дякона и житейските му църковни избори. Ако не беше лятна ваканция, в училищата щеше да има тържества в комсомолски стил — без особен смисъл, но с много клишета. Със сигурност обаче някъде из родината ни читалищата ще оценяват детски рисунки в упражнение, лишено от смисъл, но с цел така или иначе витаещата енергия на клишараност да бъде впрегната.
Няма да погледнем към това да определим днешните си национални идеали — ще хвърлим енергия да се намразим. Историческият контекст ще остане все така покрит. И така — до 18 февруари, когато ще отбелязваме обесването на Апостола. Или до всеки друг повод, в който ще се обърнем към миналото, ще си кажем колко сме зле и пак ще откажем да говорим какво е позитивен патриотизъм и как да го практикуваме днес.
А позитивен патриотизъм е да изхвърляш боклука си в кошчето. Да не караш пил. Да не мяташ неизгасен фас, така че да не запали поредния летен горски пожар. Да посадиш дърво, което да спира дъжда в речните корита и да пази от наводнения. Да не се буташ в трамвая, да си платиш билетчето. Да вършиш работата си съвестно и с мисъл. Да се усмихнеш на влизане в магазина, да поздравиш. Ако не можеш да помогнеш — да не вредиш. Да събираш бутилки разделно, да даваш капачки за кувьоз. Да прибереш коте от улицата и да се грижиш за него с любов. Да родиш дете и да се грижиш за него с любов. Да гласуваш и да изискваш отчетност от политиците ни. Да те вълнува светът около теб, колкото и непопулярно да е. Да практикуваш емпатия. Да искаш мир, който обаче да е справедлив. Да си свободен — но отговорен.
И така нататък. И така нататък.
Апостолът не ни е завещал портрет за закачане по стените, а посока — на съвест, на дълг, на лична отговорност. Не е нужно да сме герои. Нужно е да бъдем хора. Свободни, събудени, честни. Всеки ден. Това е нашата „чиста и свята република“. Която започва от нас — дори в моментите, когато изглежда твърде сложно да го признаем.
