„Нашата система за национална сигурност е в процес на перманентна деградация и ерозия. Да не говорим, че на болезнено важни места тя е пробита от доброволни и доброзорни, внедрени и превербувани хора на путинските служби. Затова националната сигурност на България виси на косъм. Европа е единствената наша надежда в сигурността и да ни има като държава, като общество. Европа някак ще се изправи и без България, но България без Европа е загубена, затъваща задунайска губерния на рашизма“.
Това посочи пред ФрогНюз проф. Николай Слатински, български учен, университетски преподавател, доктор по математика и професор по национална сигурност. Неговата нова книга „За Сигурността“ е достъпна за българския читател от броени дни.
„Европа засега е неспособна да се откаже от това мислене най-напред – като какво щяло било да стане с Русия. Тази мисъл беше още преди повече от 30 години, когато аз, доскорошен програмист в ЗТМ-Радомир и действащ председател на Комисията по национална сигурност, държах пламенни речи пред Парламентарната асамблея на НАТО – да не се отнемат ядрените оръжия на Украйна! Кой да чуе... Това “Russia first” е колосалната стратегическа заблуда, едиповият комплекс на Европа спрямо Русия. От тази заблуда изтича и кръвта на Украйна! Западът с тази заблуда спаси Русия от поражение през есента на 2022 г. Тогава не само временно и внезапно пресъхна военната и финансова помощ за Украйна, но и западните военни и политически стратези спънаха Украйна да продължи настъплението си. За мен при ужасния дефицит от военни и при трагичните загуби (няма украинско семейство без загинал на фронта или от бомбардировки близък човек), при пропутинската любов на Тръмп, при подсъзнателното предпочитание на Европа войната да продължи, докато Европа се съвземе и премине към по-многопланова и многопластова подготовка за пресрещане на руската заплаха, главният стратегически плюс – можещ „да удари рамо“ на Украйна и да облекчи клаузите на несправедливия мир, който може да бъде наложен на Украйна – са процесите в икономиката и финансите на Русия. Там свлачището е тръгнало и аз се моля за Украйна да се държи, дори и заради нас да се държи, без да съм сигурен, че ние го заслужаваме. Да, Русия ще се сгромоляса икономически и финансово, освен ако Тръмп не я спаси с отмяна на санкциите. Това за мен е очевидно. Въпросът е Украйна да се държи и да издържи това сгромолясване да стане преди несправедливия мир, който ще ѝ бъде натрапен. Такава е моята надежда за Украйна – да издържи, докато Русия се сгромоляса. А както винаги е с моите сакрални надежди, и тази надежда като първа глупачка ще умре последна“.
Цялото интервю за рисковете и заплахите пред България, четете в следващите редове:
В книгата „За Сигурността“ говорите за по-широкия смисъл на понятието сигурност. Какво всъщност включва сигурността?
Вижте, с демократичните промени животът ми направи рязък живот от математиката, където бях доктор и работех като програмист, към сигурността. През тези 35 години, когато се бях посветил на науката и практиката на сигурността, ми е било заплащано от държавата като депутат, председател на парламентарната Комисия за национална сигурност, секретар по националната сигурност на президента, преподавател, доцент, професор (и чрез немалките студентски такси). Затова по към края на живота си в науката, аз реших да покажа какво съм направил лично аз в сигурността и дали не съм ял незаслужено белия хляб на заниманията с нея. Така че книгата ми „За Сигурността“ е първата част от своеобразното ми научно завещание, тя съдържа моите приноси в Науката за сигурността. Всичко в нея и измислено и сътворено от мен. Тук ще се опитам да отговоря чрез частици от тази книга.
Отговорът на въпроса засяга самата същност на научната категория „Сигурност“. И този отговор може да бъде даден поне по четири начина, от четири ъгъла.
Започвам с това, че по-рано сигурността бе свързана главно със силовите защитни механизми на обществото – армия, полиция, специални служби, отбранителна индустрия... Ако те функционираха ефективно, обществото и отделните индивиди бяха в състояние на сигурност – такава, каквато държавата смяташе, че им е необходима и им се полага. Т.е. това бяха главно количествени измерения на сигурността. Сега вече на преден план излизат и качествените измерения на сигурността – качество на социалната политика, качество на здравеопазването, качество на образованието, качество на човешкия потенциал, качество на лидерството, качество на управлението, качество на околната среда и др. С други думи, на отделния индивид не му е достатъчно пицата „Сигурност“ да е по-голяма и по-сочна: той се интересува – и с право – от качеството на своя дял от тази пица.
От друга страна (т.нар. хоризонтален разрез на сигурността), държавата, обществото и индивидите днес не живеят в донякъде изолираното пространство на държавата и са все повече функция на процеси, потоци, трансфери и явления извън границите й. Различията между вътрешна и външна сигурност се размиват, има овъншностяване на вътрешната сигурност и овътрешностяване на външната сигурност. И това се случва при свиване на ролята, способностите и ресурсите на националната държава, която все повече е твърде голяма за местните, локалните проблеми и твърде малка за големите, глобализиращите се проблеми.
От трета страна (т.нар. вертикален разрез на сигурността), сигурността на държавата, обществото и отделните индивиди е зависима и под въздействие на процесите във всяко от петте нива на научната категория „Сигурност“ – Сигурността на индивида, Сигурността на групата индивиди, Сигурността на държавата, Сигурността на общността от държави, Сигурността на света. Актьорите са твърде много, взаимодействията им са както взаимно допълващи се, така и взаимно изключващи се. Това не само усложнява инструментариума за управление на сигурността, но извежда на преден план отговорността на индивида за своята сигурност. Всеки индивид е мениджър на сигурността – най-малкото именно на своята сигурност. И той не може да „държи“ има претенции за още повече сигурност, а да прехвърля отговорностите за обезпечаването на тази сигурност на други актьори. Не може да заема антиевропейска и проруска, антидемократична и проавторитарна позиция, да се поддава на носталгии по соца, по живота в клетката, да вреди на единствената реална външна гаранция за нашия суверенитет – Европа, но да иска да живее в сигурност. В този смисъл огромна заплаха за сигурността на държавата и всеки от нас е безотговорната прорашистка, пропутинска тенденция в нагласите на немалка част от обществото. Русия на Путин е колосална заплаха за нашата национална сигурност, тя е държава-чудовище в момента и ако обществото ни има инстинкт за оцеляване и самосъхранение, то трябва преди всичко и най-напред да се ваксинира срещу смъртоносния вирус на рашизма-путинизма.
И накрая, променя се същността на сигурността днес. Тя отдавна вече не е абсолютна сигурност (разбирана като безопасност) – със защита от всички и всевъзможни опасности; тя не е и относителна сигурност, при която ти си гарантираш ниво на сигурност каквото можеш да си позволиш и образно казано, пей сърце, щракаш с пръсти. Сега сигурността става рискова. Рискът е новото име на сигурността. Сигурността е непрекъснат процес на управление на рисковете и на търсене и даване на отговори на предизвикателствата. Ние трябва да се опитваме да видим не само какво имаме в двора си, но и отвъд хоризонта, да можем да прогнозираме и ако прогнозираме добре, да можем дори да предвиждаме какво ще бъде утре и даже в другиден. Така е в Рисковото общество, обществото, в което, както казваше един известен учен, непрекъснато се генерират неопределености и несигурности.
Какви са подходите към гарантирането на сигурност, какви са най-сигурните начини да опитаме да я осигурим?
По-рано можехме да даваме отпор на непосредствените заплахи, да контролираме възможните опасности. Сега главната ни задача е да управляваме ефективно рисковете. А в Рисковото общество рисковете са от коренно различен вид – те не са свързани всеки един с конкретна наша уязвимост, но могат да експлоатират която и да е наша уязвимост. Това означава, че трябва да бъдат управлявани на цялостното (холистичното), системното ниво. Днешните рискове са подобни на акулите, които надушват кръв от много километри разстояние. Така и новите рискове те надушват някоя уязвимост, която и каквато да е тя и се устремяват към нея. Сканират ни, търсят ни слабото място, за да го намерят и ни видят цаката. Ние трябва да сме крачка напред пред тях. А това означава да се учим да прогнозираме. Цицерон казва, че на старолатински „успявам“ и „прогнозирам“ са сходни думи. Но на новоСлатински език те са една и съща дума!
Нека сложим ръка на сърцето си – в омая и нега на света след Студената война, заразени от триумфализма на демокрацията и края на Историята, ние се размекнахме, отдадохме се на наслади и удоволствия, смятахме мирът и ценностите ни за вечни и неизменни. А сега се пробуждаме стресирани от този копнеж по безметежния живот. Едни ценности и принципи са действителни ценности и принципи, ако имаш ресурсите и волята да ги отстояваш, да се бориш и дори да се биеш за тях. Иначе са лозунги, плакати, илюзии, самоизмами. Когато Западът три десетилетия ни учеше, че трябва да имаме малки, гъвкави, мобилни, бутикови армийки, аз питах – а кой ще воюва на бойното поле срещу рушители на света и врагове на демокрацията? Трябва да обърнем държавата отново с лице към националната сигурност. Това не значи да правим по-голяма, по-арогантна, по-брутална, по-репресивна държава, а да имаме по-ефективна държава в сигурността. Да създадем надеждни механизми за привличане на частната инициатива в сигурността, да изграждаме логистика и инфраструктура в сигурността, в извънредните ситуации. Или с други думи, надеждността на системата за национална сигурност не се определя главно от броя на генералите и офицерите, разузнавачите и бюрокрацията в нея, а от нейната ефективност, в състояние ли е тази система да произвежда повече сигурност за държавата, обществото и гражданите. Моята оценка е, че нашата система за национална сигурност е в процес на перманентна деградация и ерозия. Да не говорим, че на болезнено важни места тя е пробита от доброволни и доброзорни, внедрени и превербувани хора на путинските служби. Затова националната сигурност на България виси на косъм. Казвам го с цялата си професионална и научна отговорност и тъжната гражданска и човешка болка.
В книгата анализирате традиционните и нетрадиционните предизвикателства, рискове, опасности и заплахи. Кои са най-преките рискове и заплахи за нашата страна?
Сред т.нар. външните ще спомена само няколко:
Първо, руската имперска, шовинистична, мракобесна и агресивна политика за заграбване на територии, за инжектирани на хаос и анархия в територии, които засега Русия не може да заграби и да плячкоса всичко в тях. Русия на Путин е екзистенциална заплаха за България. Където стъпи руският ботуш, първи се пращат на заколение или в тюрми младите мъже и интелектуалният елит. Донецка и Луганска област са примери какво прави рашизмът – разорява, ограбва, праща за пушечно месо мъжете, натиква в ГУЛАГ всички инакомислещи. Държава, която не може да произвежда нищо, освен да добива нефт и газ, умира от завист, че някъде живеят в приличен жизнен стандарт и първото, към което прибягва, е да разруши техния свят и да им плячкоса всичко, което руснаците нямат и не могат вече да създадат.
Второ, разпадането на еднополюсния модел с една суперсила, при това демократична, високо развита, либерална и високо технологична – САЩ. При умиране или поне отслабване на геополитическия модел винаги има турбулентност, сътресения, разместване на тектонични плочи, загуба на стратегическа ориентация. А идването на власт в САЩ на човек като Тръмп не само ускорява залеза на еднополюсния модел, но и носи риск от налагане на нов еднополюсен модел със суперсила авторитарният, изповядващ антилиберални, недемократични ценности Китай.
Трето, предричането още преди 20 години от мен разширяване на Атлантическия океан, т.е. дрейфът в различни посоки на Европа и САЩ. За жалост, освен че този процес за мен бе обективен и затова пишех за необходимостта той да бъде управляван, за да се минимизират щетите от него, САЩ се сдобиха с президент, който мрази Европа, който като Путин иска превръщането ѝ в подробност от геополитическия пейзаж. А това е сътресение от ен-та степен по скалата на цивилизационните процеси. То може да доведе до геостратегическо цунами с непредвидими и невъзстановими последици. Единственото, което България може да направи, е още по-здраво да се държи за Европа, да се скатае в пазвите на Европа, та ако Европа оцелее, да оцеле и България. Европа е единствената наша надежда в сигурността и да ни има като държава, като общество, като общОство. Европа някак ще се изправи и без България, но България без Европа е загубена, затъваща задунайска губерния на рашизма.
Четвърто, възможното завръщане на Балканите в центъра на несигурността и етнорелигиозните конфликти. Две десетилетия капакът на балканската кутия на Пандора бе надеждно затворен, завинтен, закован, занитен. Но в региона вилнеят ръчкани и от Русия шовинисти, патрѐоти, и те няма да се уморят да поднасят запалена клечка популизъм към бензина на ранимата и обременена историческа памет на местните народи, изпълнена с взаимни омрази и обиди.
Сред т.нар. вътрешни критични наши, български фактори и процеси ще спомена бегло следните:
Първо, демографската криза, отдавна придобила размери на демографска катастрофа. Ние сме един от най-топяшите се народи не само в Европа, но и изобщо в демократичния свят.
Второ, корупцията сред политическия елит. В Науката за сигурността различават два нива проблеми – свързани със сигурността и насъщни за сигурността (секюритизирани). Когато говорим за корупцията, то тя у нас вече е секюритизирал се проблем, т.е. преминал извън рамките на „нормалното“, с което можем да се справим с определени мерки и палиативни решения, и намиращ се в сферата на извънредното, а-нормалното, това, което може да се овладее с решителни, в това число извънредни мерки, защото разяжда вече самата ни държавност.
Трето, ескалиращото социално разделение. Социалната структура у нас се изражда в едни грозни пропорции – прилича на обърната празна чаша вино: тънка прослойка свръхбогати олигарси, подкрепяща ги едва издължена прослойка т.нар. средна класа, която вместо да отстоява стабилността и да съдейства за просперитета на държавата, пасивно съзерцава безчинствата на олигархическата „банда“; и огромна част от обществото, простираща се от легнали задълго на социалното дъно маргинали и аутсайдери до свързващи сравнително добре двата края трудолюбиви, предприемчиви, но при все това финансово нестабилни хора. Общото сред всичката тази огромна част от обществото е, че те нямат надежден контрол върху своите жизнени стратегии и всякакви фатални събития – фалит на ключова банка, болест в семейството, обир на дома или офиса, промени в законодателството – могат да ги тласнат по нанадолнището и те да полетят бързо към дънните социални прослойки.
Четвърто, стратегическите дефицити, заложени, придобити в историческия процес, вградени и втъкани – в психологията, комплексите, ценностната система на българската нация. Те са елементи от народопсихологията и народокултурата ни: Песимизъм; Негативно отношение към държавата; Проблемно обединяване; Неспособност за стратегическо мислене. Тези български „исторически наследства“, тези „стратегически дефицити“ аз привеждам не като укор и упрек, а като мисъл и размисъл над някои присъщи на българския народ, трудно променими черти. Тук особено важни са ролята и мястото на елита, особено на лидерите на нацията, на стратегическите мениджъри на държавата – да помагат на обществото да променя чертите от националната идентичност, които го дърпат назад и носят рискове за страната и нейната модернизация, демократизация и европеизация, както и да съхраняват всички специфики в българската идентичност, които работят за добруването на България – като българска демократична държава в европейското цивилизационно пространство.
Има ли го разбирането за необходимостта от ефективно планиране в сигурността, ако съдим по институционалните действия в България?
Капацитетът на нашите институции да произвеждат сигурност, да провеждат ефективна политика за сигурност – ранно сигнализиране, стратегическо прогнозиране, системно проектиране, сценарийно планиране, целево програмиране – е силно подкопан от системен кадрови погром, от страха на слабите, неподготвени управленци и специалисти. Донякъде това е общ проблем на демокрациите. Виждаме какъв абсурден избор на кадри прави Тръмп. Но пак казвам – това е общо заболяване на демокрациите: все по-силно дробене на партии, чести смени на правителства, кратък по продължителност живот в политиката, навлизане на злостни популисти, ултракрайни манипулатори на обществата, опустошително въздействие на някои социални мрежи, овластяване на редовите хора с правото да се произнасят по въпроси и да формират обществено мнение, без да имат познания, без да са чели умни книги, без да са слушали качествени лекции, а като край кръчмарската маса – това прави професионализмът излишен, той не е вече бърза писта за кариерен растеж, изместен от партийно парашутиране, шуробаджаначеско уреждане, корупционно назначаване, любовчийско пробутване и т.н.
А системата за сигурност е особено атрактивна – там са тайните, парите са повече и за другите може и да няма, а за нея винаги ще има. Вече съзираме поколение кадри в сигурността, които са убедени, че системата за сигурност и всички силови институции в нея са меч на властта срещу обществото, а не са щит на обществото срещу застрашаващите го – от една страна, и управляващите го – от друга. И това поколение с лекота, без да се замисля, бие по площадите и зад колоните. То така е надъхано, това е герберският принос в сигурността – нанеси погром над професионалните кадри и ги замени с послушни и склонни към побоища и насилие свои протежета. А какви златни млади хора имаме в науката за сигурността! Но те са ненужни на държавата.
Как оценявате настоящето състояние на НАТО – доколко стабилен е Алиансът?
За мен НАТО днес съществува де юре, но не и де факто. Това, което НАТО сега може да прави, е донякъде като онова, което персийският владетел Ксеркс наредил веднъж да се направи – да се ударят камшици на морето и да го прободат с железни остриета. У нас има немалко хора, които не могат да приемат изпразването от съдържание на НАТО. Част от тях си живееха добре покрай НАТО, защото НАТО даваше възможности и плащаше добре стипендии (и аз съм бил стипендиант), хонорари, пищни софри и плодотворни семинари с екскурзионен привкус. Сегашният ни позорен президент също е натовски генерал, а мрази НАТО неистово. Мои колеги професори до войната срещу Украйна си живееха добре с НАТО и преподаваха тановските теории за бутиковите армийки. Сега свалиха тези маски и бълват антизападен и пропутински огън и жупел. Да, аз бих искал пак да има НАТО – "пусть всегда будет НАТО", като се пееше, но с други думи. Ала смятам, че Европа трябва да планира политиката си за сигурност все едно НАТО вече е реликва, портрет от стената. Европа в главното днес е сама и оцеляването на европейците е дело на самите европейци.
Тръмп казва: САЩ ще продават въоръжения за Украйна, а НАТО ще ги купува. Значи има САЩ и отделно има НАТО. Безумно и опасно мислене. При това на президент на САЩ. Сякаш американският ВПК е някакъв военен Amazon. И който желае, може да си поръча и да му бъде доставен продукт от този военен Amazon. Ами тогава освен НАТО, всеки друг може да си поръча и да си купи каквото се продава. Какво падение. Да тръгнеш от New Deal на Рузвелт и да пропаднеш до deal на Тръмп.
Войната срещу Украйна продължава. Какви ще са геополитическите последици от този конфликт, в случай, че позволим несправедлив мир, позволим на Путин и Русия да не понесат отговорност?
Нещата, уви, отиват към тъжен изход от тази война. Доскоро Западът правеше всичко Украйна да не загуби, но пречеше тя да спечели. Стигнахме дотгам, че сега Европа трябва да излезе извън кожата си от усилия да помогне на Украйна да не загуби. Вместо това има едно тъй трогателно – и то е май единствено – единодушие между САЩ на Тръмп и Европа: Русия да не загуби. Защото ако Русия загубела, тя щяла да са разпадне. Все същата „пилешка“ политика на татко Буш през 90-те – сакън СССР да не се разпаднел. Не знам какво още ще измисли Тръмп, колко още ще ходи той по гайдата на Путин и ще позволява да го прави на идиот.
За жалост Европа засега е неспособна да се откаже от това мислене най-напред – като какво щяло било да стане с Русия. Тази мисъл беше още преди повече от 30 години, когато аз, доскорошен програмист в ЗТМ-Радомир и действащ председател на Комисията по национална сигурност, държах пламенни речи пред Парламентарната асамблея на НАТО – да не се отнемат ядрените оръжия на Украйна. Кой да чуе... Това “Russia first” е колосалната стратегическа заблуда, едиповият комплекс на Европа спрямо Русия. От тази заблуда изтича и кръвта на Украйна. Западът с тази заблуда спаси Русия от поражение есента на 2022 г. Тогава не само временно и внезапно пресъхна военната и финансова помощ за Украйна, но и западните военни и политически стратези спънаха Украйна да продължи настъплението си. За мен при ужасния дефицит от военни и при трагичните загуби (няма украинско семейство без загинал на фронта или от бомбардировки близък човек), при пропутинската любов на Тръмп, при подсъзнателното предпочитание на Европа войната да продължи, докато Европа се съвземе и премине към по-многопланова и многопластова подготовка за пресрещане на руската заплаха, главният стратегически плюс – можещ „да удари рамо“ на Украйна и да облекчи клаузите на несправедливия мир, който може да бъде наложен на Украйна – са процесите в икономиката и финансите на Русия. Там свлачището е тръгнало и аз се моля за Украйна да се държи, дори и заради нас да се държи, без да съм сигурен, че ние го заслужаваме. Да, Русия ще се сгромоляса икономически и финансово, освен ако Тръмп не я спаси с отмяна на санкциите. Това за мен е очевидно. Въпросът е Украйна да се държи и да издържи това сгромолясване да стане преди несправедливия мир, който ще ѝ бъде натрапен. Такава е моята надежда за Украйна – да издържи, докато Русия се сгромоляса. А както винаги е с моите сакрални надежди, и тази надежда като първа глупачка ще умре последна.
Интервю на Илияна Маринкова
