Лошите момчета на хард рока се завърнаха в София с 3/5 от оригиналния си състав. И около 3/5 от оригиналната си мощ.
Да се хващаш за гласа или липсата на такъв при Аксел Роуз, означава, че си живял без достъп до YouTube и социални мрежи в последните 10 години. Да, пеенето му е кофти, особено когато гони високите във фалцет – няма мощ. Когато обаче обърне към ниския регистър, с неговия винаги леко писклив глас, се получава почти като едно време. Защо не се придържа към този стил на пеене си е негов избор. Да, в “Coma” подходи към вокалните партии по няколко различни начини и нито един не му се получи. Обаче!
Аксел Роуз на 63 е милионер, облечен във вечна слава, и е изпял, изживял и изконсумирал толкова земни и плътски, както и емоционални блага и дъна, че спокойно може да се занимава с писане на мемоари, екстремни изживявания – или да си направи тъмница на ужаса в мазето, където да тормози неприятни роднини и да не помирисва микрофон. Той обаче излиза на сцена и пее, танцува и тича пред десетки хиляди хора през няколко дни – по три часа на вечер. И изглежда – и явно се чувства – адски добре. А там, където други си помагат тежко с подложки, предварително записани вокали или чист плейбек, той прави каквото е по силите му и не му пука. Още по-малко за клети напъни на световно неизвестни (ако и да са локално популярни) критикари.
За това турне Guns N’ Roses са взели абсолютна легенда на американския хип хоп. Public Enemy заковаха Ню Йорк на картата на черния стил със силни политически послания, ярост и тежест още преди 40 години. Двамата лидери на бандата Чък Ди и Флейвър Флейв са все така там – надъхани, корави пичове, които имат да размахат пръст, да докарат шума и да накарат над 20 хиляди, които ги гледат, да крещят “fuck racism”. Така, както са го правили винаги. Удрят няколко хита от златните години на хип хопа – “Show Me What You Got”, “Fight the Power”, както и “The Hits Just Keep On Comin” от чисто новия им албум от тази година. Заиграват се и с “We Will Rock You” преди да слязат от сцената, а винаги е яко да чуеш Queen. 45 минути олдскуул хип хоп пред десетки хиляди, дошли да гледат хард рок шоу. Силно!
Подминаваме с презрение павилионите за бира, на тази жега бирата те кара да се потиш още повече, а на стадиона сме като миди на ламарина до черноморски плаж. Вода. Сянка няма, намираме я от външната страна при мърча, сред който се откроява чудовищният дизайн на Дидо Пешев, правен специално за софийската дата на Guns N’ Roses.
А те самите излизат малко преди 19:30 и подкарват директно с “Welcome to the Jungle” – първият хит от първия им албум, който даже има рожден ден на същия този ден. Следва хлъзгавият танц с хероина в “Mr. Brownstone” и подканящата към ексцесии “Bad Obsession”, преди да направят първия кавър за вечерта – “Live and Let Die” на Пол МакКартни и Wings.
снимка: Guns N' Roses
Има какво да се иска от озвучаването – доминиращи барабани и усилени вокали, зад които се губят мелодиите на китарите и клавирите, а басът на Дъф Макейгън тотално липсва от общата картинка. И остава така в следващите няколко песни. Постепенно балансът е уцелен, но общият звук остава сравнително тих за стадионен рок концерт – успявам да чуя хората около мен, без да се напрягам.
Проблем има и с вокалите на Аксел Роуз. Не, не с гласа му – микрофонът му ту се включва толкова силно, че чак стряска, ту вокалите напълно изчезват. Дали е от самия микрофон или ефектите за вокалите, но са силно небалансирани по време на целия лайв.
А концертът разхожда публиката из любими и на обикновения радио потребител хитове (задължителните “Don’t Cry”, “November Rain”, “Sweet Child O’Mine” и антивоенната песен на Боб Дилън, много по-популярна в изпълнение на Guns N’ Roses “Knocking On Heavens’ Door”), но и в дълбокия резерв за сериозни фенове на бандата (споменатата вече “Coma”, истерично скорострелното ранно парче “Shadow of Your Love” или морбидно-игривата “Used to Love Her”). Има и още три кавъра – “Slither” на Velvet Revolver, “Thunder and Lighting” на ирландците Thin Lizzy и “Never Say Die”, която свириха и на прощалния концерт на Black Sabbath).
Групата е във вихъра си през цялото шоу – свирене, рокенрол пози, “fuck off” отношение – Guns N’ Roses не са на сцена, за да очароват. Те са там, за да блъскат с рокенрол, а над 40 хиляди души попиват спектакъла от колоните и три грамадни екрана с анимирани визуализации (роботът от цензурираната обложка на “Appetite for Destruction” тук е далеч по-галантен, вдига шапка и хвърля рози). Да, донякъде забавно за поостарял циничен фен на бандата от онова време, е да наблюдава хиляди хора с чисто нови неофициални тениски на Guns N’ Roses, вероятно купени в деня на концерта или специално за него. Но виждам усмивките, чувам пеенето на публиката, вълнувам се от десетки хиляди дигитални светлини, когато вече по тъмно G’n’R свирят знаковите си балади.
Guns N’ Roses очевидно не изпитват неудобство и от последния си засега албум “Chinese Democracy” (2008) и вадят три песни от него и още четири нови парчета, въпреки че нито една от тях не става хит и по-скоро озадачават публиката. Финалът е ясен – както винаги, така и в София шоуто завършва с “Paradise City”. Без излишни бисове и суетене – все пак свирят близо 200 минути. Двамата от Public Enemy, които са наблюдавали целия концерт иззад декорите, излизат и прегръщат бандата, а накрая всички заедно се покланят и оставят нощта да погълне тълпи от хора. Кои доволни, кои не, кои отишли специално, за да потърсят евтино онлайн внимание с кисели коментари. Те са Guns N’ Roses и ако четат тези ядни вопли, ще имат едно “Fuck you!” и за тях.
Ивайло Александров
