Десетки хиляди се събраха за първото гостуване на метъл феномена Gojira в България.
Gojira поемат безапелационно към върховете на тежката музика още с издаването на третия си албум “From Mars to Sirius”. Стъпили върху наследството на дет метъл гигантите Morbid Angel, които свирят ултратежки, но супер бавни песни с лавинообразни барабани, Gojira обличат този подход в съвременно звучене и брилянтна продукция. Първият им голям трамплин е като подгряващи на Metallica, което през годините им се случва няколко пъти, а участието им на Олимпиадата в Париж миналото лято отприщва славата им неудържимо.
Gojira
Французите свирят за пръв път в България именно на Hills of Rock 2025 и е съвсем нормално първият ден на фестивала да събере хиляди фенове в Пловдив. В 23:00 се стоварва тътенът, заради който огромна част от нас е тук днес. Gojira редят дълго сцената си и тотално си струва – блъскат ни с чудовищно визуално и звуково шоу. Без никакво забавяне подкарват сета с “Only Pain”. Блесват огньове и пловдивската жега става още по-интензивна. Четиримата французи сноват по сцената и смазват с брутално мощния си и техничен прогресив дет метъл. Братята Жо (китара и вокали) и Марио Дюплантие са механизъм за метъл анихилация.
Освен че са абсолютни хали като музиканти, харизмата на Gojira е безспорна. Жо, явно подучен от местна страна, крещи „Бичите ли айляка, Пловдииив!“ Силно впечатление прави фактът, че хлапета на по 20, че и по-малко години припознават музиката на бандата, и пригласят на песните с пълно гърло. Гърло ли? Ревовете на Жо са като тътнещ призив. Призив към нас за Земята, за природата, за животните. На “Flying Whales” настръхвам въпреки жегата и в тежкотоварния ритъм на парчето косата и юмруците ми се сливат с развълнуваната човешка маса, докато светлини, огньове и прожекции рисуват цветни фигури върху лицата ни. Разбира се, изсвирват и "Mea Culpa", с която откриха олимпийските игри, а над нас литват стотици червени гирлянди, осветени от огнените светлини на сцената. За финал почитат Ози с класиката на Black Sabbath "Under the Sun/Every Day Comes and Goes".
Марио Дюплантие
Gojira днес са най-голямата, най-силната група на екстремната метъл сцена и си личи, че заемат тази титла напълно заслужено. С талант, отдаденост, постоянство и нечовешко свирене. Барабаните на Марио са като лавина върху главите ни. Безкомпромисното им представяне се дължи и на факта, че тези четирима души са заедно от почти 30 години, без промени в състава от първия си албум насам. Сработени, сплотени и мощни, няма кой да ги събори. Обожавам да слушам групи, които не са изменяли на себе си, които са били в постоянен състав от самото начало. Винаги си личат годините на съвместно музикално израстване.
За пръв път тук са и рок титаните Extreme. Може и в последните 20 години да не са такъв фактор, какъвто бяха в началото на 1990-те (вторият им албум “Pornograffitti” продаде 10 милиона броя само през 1990 г., засилен от мега хита “More Thank Words”), но групата е в чудовищна форма и стотици от малко по-старото поколение са тук, за да я гледат за пръв път.
Те са и първата група, която хващам от фестивала, докато се опитвам да игнорирам адската жега в Пловдив преди 19 ч. Адски обичам първите им три албума и са един от по-скритите козове на Hills of Rock тази година. Нямам търпение да видя как звучи на живо тази банда, а те, очаквано, са смазващи музиканти.
Нуно Бетънкорт
Въпреки неприятния момент с изгубения им багаж и набързо напазаруваните дрехи за сцената от близкия мол (Нуно си е намерил тениска на Guns N’ Roses и не пести хвалбите за бандата), Extreme се чувстват адски комфортно пред нас и ни заливат с горещ рок. Песните им са едновременно радиохитове, но и са като музикална школа, изсвирени технично и с почти небрежна лекота.
Нуно Бетънкорт е китарно божество. Изтръгва безумни сола от китарата, независимо дали от акустичната или електрическата. А Гари Чероун, който днес става на 64, пее с почти същата тяга и мощ, както и на 30. Говоря си с приятел, който е бил седмица по-рано тук на Dream Theater и неминуемо прави съпоставка. „Extreme са като Dream Theater, които свирят парчета на Aerosmith”. Освен хитовете от ранните им записи “Decadence Dance”, “Am I Ever Gonna Change”, “Get the Funk Out” и неизменната балада “More Than Words”, четиримата правят кратки поклони и към наследството на рок класиците. Заиграват се с “We Will Rock You”, на Queen, а в средата на шоуто Нуно остава сам с китарата за “Dee” на покойния китарен гений Ранди Роудс от първия албум на Ози Осбърн.
Прави ми приятно впечатление далеч по-силния звук на главната сцена, спрямо компромисното ниво на децибелите на шоуто на Guns N’ Roses в София преди пет дни. Между парчетата на Extreme ясно се чува данданията от сцената на „Строежа“ зад гърбовете ни.
Skunk Anansie бяха тихи близо 10 години, преди да издадат седмия си албум “The Painful Truth” през май тази година. За паузата в активността на англичаните има и причина – всеки от тях е станал родител в последните години, а докато записват албума, барабанистът Марк Ричардсън е в ремисия, а басистът Кас е на химиотерапия заради рак. Химията между четиримата никога не е изчезвала, а музиката е сплотяващ елемент. Затова и новият им албум звучи също така директен и зареден с ясни послания и социални позиции, както винаги досега.
Skunk Anansie
Шоуто на Skunk Anansie e разкошен алтърнатив рок празник. Бандата носи мощно духа на деветдесетарската британска вълна и звучат и изглеждат брутално. Годините не са оставили никакъв отпечатък върху гласа и неизчерпаемата енергия на Скин. А сетлистът им е великолепен букет от хитове от всички периоди на бандата. Откриват ударно с “This Means War” и следва мощен апъркът с “Charlie Big Potato”. Сърдитата декларация на Скин като човек на изкуството “An Artist Is an Artist” е тотемът на новия албум на британците и е страхотно допълнение към концертния им сетлист. Величествените “Hedonism (Just Because You Feel Good)” и “Weak” са подарък за публиката, която връща любов към групата и припява на любимите си парчета. Skunk Anansie също поднасят поклон към Ози, като завършват с рифа на “Sweet Leaf” на Black Sabbath.
В този първи ден не мърдаме от терена пред главната сцена, освен бързите разходки за храна и бира. Въпреки това срещам десетки и десетки приятели и познати. „Малък ни е балонът и повечето хора от него са тук“, споделям ухилено на приятел, с когото се засичаме на опашката за бира. Опашка ли? Всъщност плавната организация не позволява дълго чакане независимо за каквото и да е – храна, напитки, влизане, тоалетни, мърчъндайз, всичко е смазано и добре функциониращо.
Тръгваме си след сета на Gojira, докато на сцената на „Строежа“ Ревю изпращат всички, които не искат фестивалът да свършва на разходка към 1968-а. Довечера ще усетим повече от фестивалния дух на Hills of Rock, а сега мислим да се насочим към първите за деня бири.
Текст: Ивайло Александров
Снимки: Илиян Ружин, Орлин Николов и Георги Ангелов за Fest Team
