На 27 юли църквата почита Свети великомъченик Пантелеймон – лечител и закрилник, мъченик и чудотворец. В народната традиция този ден е познат с едно по-особено име – Пантелей пътник. Не защото светецът обикаля селата с дисаги, а защото според поверието на този ден прелетните птици започват да се събират за дългия си път на юг. Светецът, казвали старите, бил не само лечител на хората, но и водач на крилатите същества – показвал им посоката, както показвал и на хората кога да се готвят за есента, за промяна, за движение.
Днес Пантелей пак е тук. Но птиците се колебаят, дъждът се лута между порой и суша, сезоните са на разсинхронизация. И светецът вече не знае пътя – а ние с него.
В миналото хората гледали небето. Появата на щъркели, събирането на лястовици, редиците от ята, които тръгват на юг, били сигурен знак, че сезонът се обръща. Пантелей пътник бележел този миг – не с точен час, а с усещането, че нещо се е разместило.
Днес обаче щъркелите често не тръгват. Прекарват край сметища и топли покриви.
Лястовиците забавят отлитането, а някои птици дори сменят миграционните си маршрути. Причината не е в изгубените инстинкти – а в разбъркания климат, който обърква вековната програма, по която природата работи.
Според данни на орнитолози в Централна и Източна Европа, миграцията на част от прелетните видове вече закъснява с до 2–3 седмици в сравнение с миналия век.
А дори да тръгнат, птиците се изправят пред друго: накъде да отидеш, когато югът вече не е сигурен?
Северна Африка се задъхва от суша. Южна Европа гори. Температури от 45°C и у нас не са изключение, а новото „нормално“. Гнездовите зони, през които минават ятата, се превръщат в зони на риск.
Пантелей пътник е символ не само на движението, но и на правилната посока.
А когато тя липсва? Когато югът е пещ, а северът – измамен оазис?
Пороите вече не питат за благословия.
Другото име на празника е Воден Пантелей – светецът се свързва и с поройните дъждове, които идват внезапно и без предупреждение. Народът вярвал, че Пантелей може да ги укроти или пък да ги пусне, когато природата има нужда от прочистване. Днес прочистването често е потоп.
България помни. Само през последните няколко години:
* Карлово, 2022 г. – наводнение, което отнесе къщи, пътища и цели квартали;
* Берковица, 2024 г. – свлачища и порои след необичайно дъждовно лято;
* София, почти всяка година – подлези, превърнати в басейни, и булеварди, в които такситата минават с гребла.
Промененият климат не праща валежи по календар. Той праща екстремности: или не капва капка, или пада за един час това, което по принцип трябва да вали за месец. И не пита дали е Пантелей, Илинден или августовска сряда.
Светецът, който вече не ни води
Пантелей пътник е образ на движение, но и на мъдрост. Символ на това да знаеш кога да тръгнеш, кога да се спреш, кога да се приготвиш за ново време. Днес обаче движението е хаотично, сезоните нямат граници, а хората губят ориентирите си, както и птиците.
Дори самото време, онова, по което фолклорът ни е градил векове наред житейския ритъм, вече не служи като ориентир. Старите пословици за жътвата, за първия сняг, за дъжда на Пантелей или сухия Илинден – звучат все по-сентиментално и все по-малко приложимо.
А ние накъде?
Истината е, че не само птиците са изгубили посоката. И ние не знаем накъде да летим.
Климатичната криза вече не е абстракция, а реалност с всекидневни симптоми – от наводнения, горещини, пожари, до недостиг на вода и разместване на екосистемите.
Ако Пантелей беше символ на навременност, ние днес закъсняваме. С действията. С мерките. Със смелостта да признаем, че климатичната катастрофа не е в бъдещето – тя вече е тук.
Когато ятото тръгне, никой не го спира. Но какво става, ако ятото не тръгне? Ако няма ято?
Ако посоката е изгубена?
Днес празнуваме Пантелей пътник, но той вече не е водачът на ятото.
И може би за пръв път в народния календар не природата следва светеца – а светецът се лута с нея.
В това объркано небе, ние всички сме пътници. Време е да си върнем компаса.
