В общественото пространство от години битува убеждението, че сънародниците ни извън пределите на нашата съвременната държава – Р България, са своеобразен “генофонд” или “етнически резерв”, който гарантира оцеляването и дори възраждането на българската нация.
Тази своеобразна “историческа отговорност” се вменява най-вече на голямата историческа общност на бесарабските българи в днешните държави Украйна и Молдова. В условията на тежката демографска криза, в която се намира българската нация днес, подобни представи създават измамно самоуспокоение, понякога странно самодоволство и рецидиви на политически примитивизъм. Най-обезпокоителното е, че такова мислене се демонстрира не само от ентусиасти и любители... Нека хвърлим един поглед върху държавната политика към българите в чужбина, за да се опитаме да откроим по-ясно същината на връзката между демографската криза и българите извън страната.
През последните двадесетина години държавата осъществява различни дейности спрямо сънародниците ни по света. “Стандартните” мерки за подкрепа на български организации, училища, църковни общности и т.н. са наложителни, но са адресирани към към сравнително малка част от световното “българско човечество”. Тази “целева политика” обаче съвсем не е панацея и страда от съществени слабости. Причината е както в недостатъчния потенциал и средства, отпускани на оторизираните институции, така и в отсъствието на цялостна държавна стратегия за приобщаването на задграничните общности към общобългарския политически, стопански и културен живот. В този смисъл убеждението, че получаването на български паспорти е “инструмент номер 1” в утвърждаването на българското самосъзнание, а и в борбата срещу демографската криза, е повече от наивна... Българските общности в чужбина могат (и трябва!) да бъдат разглеждани като част от крайно болезнения демографски въпрос, чиито параметри будят тревога, дори отчаяние... Имаме ли основания да смятаме, че при българските общности в чужбина демографската ситуация е розова? Че сред тях, макар и със съответните специфики, не протичат сходни процеси?
Българите по света не са хомогенна, еднородна общност, а мозайка от различни общности, подобщности и групи, в основата си с български произход. От гледна точка на своята етнокултурна, етнографска, конфесионална и/или езикова характеристика в някои случаи те се различават съществено помежду си. Тези различия обаче не поставят под съмнение принадлежността им към българския народ, изконната им обвързаност с България в исторически и народопсихологически план.
Възникването и развитието на някои общности има многовековна история, понякога още от епохата на Средновековието. Определянето на дори и най-приблизителната численост на задграничните българи се затруднява от разнородни фактори: липсата на статистически данни от редица държави, отричането на самото съществуване на български общности или недостоверното им представяне (най-драстичните примери са в съседните на Република България страни), голямата “мозаичност” на българската диаспора в етнографски, езиков, религиозен или друг план. Към това трябва да прибавим грубите манипулации от страна на външни фактори. Ако през ХІХ в. действията главно са в посока, съответно, на сърбизация, елинизация, румънизация и т.н. на етнически българи в съседните страни (такива действия, в една или друга форма, има и днес), през ХХ в. се прокарва линията на изкуствено “създаване” на псевдонации – “македонци” (българското мнозинство в Република Македония и неговата диапспора по целия свят) и “гагаузи” (българите-тюркофони в Бесарабия, отделни групи в Гърция и Турция), както и на опити за конструиране на други “нации”: “шопска”, “торлашка” (в Сърбия), “помашка” (в Беломорието – Гърция, дори и в самата България!), “палченска” (павликянска, т.е. българите католици в Банат, Румъния), “горанска” (в Косово и Сърбия)...
Съществен проблем на съвременната българска диаспора са трудните, често напълно отсъстващи контакти между различни по време, етнографска природа и т.н. нейни части. В редица държави съществуват многохилядни българска и българо-македонска емигрантски общности, които почти или изобщо не контактуват помежду си. Това важи както за САЩ, Канада и Австралия, така и за европейските държави. Същото се наблюдава и при попаднали на Запад емигранти бесарабски и банатски българи, наши сънародници от Западните български земи (Западните Покрайнини и Поморавието) или други по-малки и претърпели в по-далечното минало асимилационни процеси групи. Българските дипломатически представителства, културни центрове и други форми на официално присъствие в чужди държави и през ХХІ в. продължават да следват порочната практика да контактуват преди всичко, най-често единствено с емиграцията от днешната държавна територия на Република България. Това е един от най-тежките недостатъци на българската дипломация не само днес, но и от Освобождението насам. Така самата държава пренебрегва значителни части от българската диаспора, като косвено улеснява процеси и действия във вреда на българската нация.
Съвременният Български въпрос – демографски, но и национален, притежава и други особености. Съществуват форми на “нетрадиционен” (“друг”, различен от нашия “балкански” или “българоезичен”) и/или исторически българизъм. С тези условни понятия може да бъде обозначена културно-историческата “природа” на общности от България и българското етнокултурно пространство – български турци, български арменци, български евреи, български роми, потомците на руски белоемигранти от България и др. Още по-нестандартна е ситуацията с конкретни хора и дори цели народи (!) с древнобългарски произход, каквито са потомците на волжките българи – т.нар. казански татари, чувашите, балкарците, карачаевците, маджаризираните секеи в Трансилвания и др. Тази многопластова тема излиза извън рамките на настоящите бележки, но, така или иначе, е факт!
При отвореността на границите и високата мобилност на отделни лица и групи в края на ХХ-началото на ХХІ в. изчисляването на броя на българите по света е трудно осъществима задача. По теоретични и прогнозни оценки днес броят на българите (става дума само за нашата балканска нация) извън днешните граници на Република България е около 4 милиона души, при цялото възможно разнообразие от общности, групи, вълни на емиграция и т.н. Според изследователския колектив на «Българска национална доктрина» сумарната численост е 3 954 000 д. (към 1998 г.). Към 2010-2011 г. нещата са се променили, в някои страни чувствително (например Англия, Ирландия, Португалия и др.), но системни наблюдения практически отсъстват. С други думи, проблемът за общата численост на българите извън България остава открит. Въпросът «Колко са българите в чужбина?» не бива да бъде самоцелен, натоварен с екзотика и сензационност. Крайно време е той да излезе от сферата на хаотичното говорене, бомбастичните интервюта на звани и самозвани капацитети, на политически или назначени от властта «професионални патриоти»... Както и от обсега на «патриотичното» самозомбиране, разбира се! Изследването на състоянието и развитието на българските общности, защитата на техните национално-културни права, създаването на трайни връзки с България и в глобален мащаб е сред неотложните задачи пред българската държава и структурите на гражданското общество.
В една или друга степен българите извън България са подложени на процеси на дезинтеграция, които улесняват тяхната асимилация и/или подмяната на тяхната национална идентичност. Най-болезненият случай несъмнено е онзи с българското мнозинство в Република Македония. От една страна, над него продължава да се провежда политика на държавен асимилационен терор, от друга – демографските процеси са близки по параметри до онези, които протичат в България. Многохилядната македонска диаспора по света продължава да бъде облъчвана с брутален антибългаризъм. За нещастие, пасивността към онова, което е ставало и става в душите на нашите македонски сънародници, е печална истина. Безразличието на няколко поколения български политици към “промиването на мозъците” на македонските българи, нещо повече, съучастието на българските комунисти, а и на “модерни интелектуалци”, също е незаобиколим факт. Извън всякакво съмнение е, че българската държава, нейните партии и гражданско общество трябва да постигнат задължителен консенсус за нова политика към македонските българи, съобразена със съвременните условия и тревожните демографски тенденции в тази най-многочислена задгранична българска общност.
Сходен и не по-малко (в определен смисъл дори повече!) тревожен е проблемът с българите гагаузи, на първо място в Република Молдова. Въпреки старите и новите научни полемики за произхода на гагаузите, обективният поглед показва тяхната изконна българска същност. Огромният етнографски, ономастичен, социокултурен и друг материал свидетелства, че гагаузите не могат да бъдат отделени от останалите българи по нито един качествен признак, характеризиращ конкретен народ или етнос. Разбира се, освен езика, който е доминиращ при общуването помежду хората в дома, селището, общността и който в условията на днешното Автономно териториално обединение Гагауз-ери е официален.
Гагаузите в днешните Молдова и Украйна, въпреки тесния досег с голямата общност на бесарабските българи, повече от век имат специфичен път на развитие. Тяхната “гагаузизация” е дълъг процес на относително отдалечаване от вековното българско самосъзнание, обусловен от редица фактори – обособяването в относително хомогенна среда в конкретен район, израстването на местен елит, интелигенция и т.н., случаите на скрити или явни противоречия с местния бесарабски български елит и т.н. Формирането на гагаузко самосъзнание е насърчавано от руските, румънските, съветските, молдавските власти в продължение на десетилетия. Мощен дезинтеграцинен фактор, придобил особена сила след 1991 г., е културното и политическо влияние от страна на Турция, на тюркоезичните републики в състава на бившия СССР, в крайна сметка – на световния пантюркизъм. Двата световни гагаузки конгреса през 2005 и 2009 г. демонстрираха политическа воля за съществуването на “гагаузки народ”, напълно различен от българите, чиято “собствена” история няма почти никаква връзка с България и общото българско минало... В крайна сметка, допусканият вече от десетилетия фактически отказ на официална България от нашите сънародници гагаузи “лишава” нацията ни от над 200 хиляди души в няколко страни. Нещо повече, тя създава заплаха за своеобразно повторение на “македонския въпрос” с нежелателни последици дори и на българска територия. Надали е нужно да се доказва, че такава линия е недопустима и граничи с престъпление към нацията...
Тревожни процеси протичат сред българските общности в Албания и Косово. Наред със системните усилия за тяхната “македонизация”, елинизация или албанизация (преди всичко в Албания), в Косово те са подложени и на турска, босненска и сръбска пропаганда. Миграцията на българите към големите градове усилва тяхната дезинтеграция и способства за заместването на изконното (“горанското”, “торбешкото”, “нашенското” – в крайна сметка, българското!) самосъзнание с онова на доминиращия албански или друг елемент. Сходна е картината при българите мюсюлмани (“помаци”) в Гърция и Турция, като и тук противодействие, дори елементарна превенция от страна на българската държава отсъства. Ако в Гърция на тази група наши сънародници се признава, макар и неохотно, “помашка” или “мюсюлманска” идентичност, в Турция те са третирани като турци и не разполагат с никакви права и свободи на национално малцинство. Урбанизационните процеси и емиграцията от Гърция (Беломорието) в Турция (в Одринска Тракия, Истанбул и т.н.) понякога водят до загубата на последните следи от българско самосъзнание.
Нека отново се върнем в Бесарабия – както стана дума, най-устойчивата представа за бленувания “генофонд”, е свързана именно с бесарабските българи. Вече двадесет години не секва умилението, престорено или не, на български политици, посещаващи инцидентно и по официални поводи, някои от големите български села в Одеска област на Украйна или Тараклийския район на Молдова. На фона на катастрофалното състояние на селата в България, ситуацията в Бесарабия е твърде различна – многохилядни селища, пълни с деца училища, оживени събори и празници... И все пак, процесите на урбанизация и миграция към големите градове и в чужбина и тук са в ход! Населението на големи села като Суворово, Кубей, Кортен, Твърдица и т.н., на градове като Болград и Тараклия намалява. Според статистиката през последните десетина години българите в Украйна от 230 хиляди са намалели на 204 хиляди, тези в Молдова са слезли под 90 хиляди (без гагаузите) и т.н. Доминиращите тенденции са на спад на раждаемостта, усилваща се миграция към Западна Европа, Русия и т.н., както и декларирането на хора от смесени бракове като такива с друго, не българско самосъзнание.
Тези наблюдения са непълни и нямат за цел да генерират песимизъм. Ограничаваме се главно с т.нар. исторически общности, тъй като анализирането на ситуацията в Западна Европа, САЩ, Канада, Латинска Америка и Австралия изисква много повече време. Само един щрих – през 2010 г. в Испания са регистрирани 28 хиляди български деца в училищна възраст. В неделните училища, създадени от самите общности по места, са обхванати около хиляда... Схода е картината в Италия, Гърция и други страни със засилено присъствие на българи от края на ХХ в. насам. Става дума отново за демографски потенциал на нацията, който по правило остава извън терена за изследвания и анализи, на държавната политика в тази насока.
Алтернативата на негативните процеси е линията на консолидация, която би следвало да е сред приоритетите на българската външна политика. Истинска, реално приложима и ефективна държавна стратегия за работа с българите извън страната може да бъде изработена при детайлно изясняване на съществуващата картина, дълбока реформа на оторизираните институции, приемане на серия от законодателни и организационни мерки, в крайна сметка – при ангажирането на цялата държавна “машина”. Съхраняването на българските общности и засилването на връзките с българската държава е нетърпяща отлагане задача. Тя изисква политическа воля, последователност и дисциплина, кардинална промяна в ценностната система на политическия, административен и културен елит, на цялото българско общество.
Пламен Павлов (историк, председател на Държавната агенция за българите в чужбина в периода 1998-2002 г.)
