Има една хубава новина от последните дни - архивът на Държавна сигурност изцяло беше предаден на Комисията по досиетата, която доказа своята гражданска принадлежност.
Тоест най-после е "разжалван" и от притежание на силови ведомства става притежание на обществото. Това е най-сигурният начин да се прогони призракът ДС, да престанат вече да се чуват стъпките му нощем от тавана. Да се прекъснат насажданите илюзии за континуитет между комунистическите и посткомунистическите тайни служби. Нека пак припомним, че Държавна сигурност е изпълнявала функцията на политическа полиция, чиято основна цел е била да ограничи човешкото право на мнение, да санкционира отклоненията от идеологическата норма. И не толкова в публичната сфера, която и без това беше твърде добре "санирана", колкото в частната. Защото единствено там хората можеха да изрекат на глас недоволствата си, комунизмът беше общество на малките общности - семейни, приятелски, колегиални... Внедряването на агентите на ДС именно в тях трябваше да ги разруши отвътре, да отнеме последната територия на доверие и свобода.
Проблемът е, че и дълго след 10 ноември нашето общество не успяваше да се справи с тази разрушителна роля на ДС, да я извади наяве и да я изобличи. Опитите тя да бъде осъдена сякаш я възпроизвеждаха в загрижеността за справедливост много повече към виновните, отколкото към жертвите. В размахването на темата заради едни илидруги политически нужди и в захвърлянето й до следващата кампания. Не можахасъщински да се състоят нито моралният, нито функционалният дебат за ДС, не дадоха резултат или най-малкото тойси оставаше 1:1. Така е, защото обсъждането на въпроса до голяма степен се насочваше и доминираше от бивши агенти, които продължиха да имат централни публични позиции. Течеше едва ли не като посткомунистическа разработка на комунистическата ДС в следния парадоксален ключ. Първо архивите й бяха прочистени и фалшифицирани от нея самата, за да може после говорителите й да се възмущават как тя може да бъде оценена на базата на прочистени и фалшифицирани архиви. Моралният дебат се спъна и от една по-лична гледна точка. Често агентите, оповестени публично от Комисията по досиетата, се оказаха близко в чисто човешки порядък. Появяваха се имена, с които вече си имал обща биография, споделял си ценности и преживявания. Далеч по-лесно е да осъдиш абстрактно ролята на Държавна сигурност, отколкото да пренесеш присъдата върху някого, когото наричаш свой приятел и не си пряк свидетел на неговите агентурни занимания. Пък и той може да е имал далече по-демократично поведение и риторика от тези извън списъците. Да е интелигентен, артистичен, добронамерен.
Така че моралният дебат за ДС бешепровален от ДС, но отчасти и от нас самите. Не е много по-различна съдбата и на функционалния дебат - за това какво представлява ДС в своите практики, връзки и трансформации. Лансирани бяха поне три тези, които обаче независимо от доказателствата и аргументите бяха избутвани в зоната на ексцентричните мнения. Първо, макар че Държавна сигурност е институционално отменена след 10 ноември 1989 г., тя се е съхранила като общност на взаимопомощ и неформални взаимоотношения. Като "лига на гузността" от масонски тип, която внедрява свои хора на ключови места и през персоналните им ангажименти упражнява паралелна тайна власт. Второ, чрез рекета на пазените близо две десетилетия архиви тази структура влияе върху политическия живот в страната и тъкмо тя, включвайки се от самото начало в посткомунистическото дясно, "по сценарий" води до провалите му.
Трето, през нея минава формирането на силовите групировки по линията "червени капитали - спортни школи", които дават основата на капиталистическия елит на прехода, генеалогично го обвързват с ДС. Така най-общо бившата репресивна машина на комунизма задава модела на един едновременно осъществен и сам блокирал осъществяването си демократичен проект на България. Има и две актуални теми във функционалния дебат за ДС. Първо, станалата наскоро видима мощна миграция на "героите от тихия фронт" в дипломатическите мисии, което "изнася" травмата на комунистическото минало в отношенията с днешните ни геополитически партньори. И второ, натрапчивото подозрение, че един от централните скандали в държавата - "черната борса" на информация, събирана от службите, е предизвикан от ДС служителите, задържали се в тях. Че те са тайна служба в тайните служби.
Никога не съм подкрепял лустрацията по принцип, защото в историята поправителен няма. Но крахът на публичните дебати за ДС, както и поразителната способност на бившите й служители да се възпроизвеждат в условията на днешната демокрация предполага лустрационни текстове поне в някои специализирани закони. Засега има такива само в медийния закон. Поуката от ставащото напоследък изисква те да се появят и в закони като този за дипломатическата служба или тайните служби. Особено пък за последните, защото има някакъв двоен цинизъм в това хора, съгласили се навремето да служат тайно срещу човешките права, сега да продължават да се ползват от прикритието на тайната служба.
Инай-после изследването на архивите на бившата ДС трябва да даде отговор на въпроса кои от ключовите фигури, създали криминогенния профил на обществото ни, са били свързани с нея. Пък били те и покойници.
Георги Лозанов (24 часа)
