Водата често е наричана „нефтът на XXI век“ и с основание. Населението расте, водният ресурс намалява, а климатичните промени допълнително затрудняват достъпа до него. В резултат на това конфликтите за вода вече не са абстракция – те са реалност и в бъдеще могат да прераснат в истински „водни войни“. Пред ФрогНюз проф. Емил Гачев от Института за изследване на климата обяснява защо водата ще се превърне в стратегически ресурс, кои региони са най-уязвими и какво може да се направи както на държавно, така и на индивидуално ниво, за да се предотвратят бъдещи кризи.
Вижте цялото интервю:
Проф. Гачев, водата често се нарича „нефтът на XXI век“. Наистина ли сме на прага на глобална водна криза, или ситуацията не е чак толкова критична?
Това е въпрос на бъдеще, тъй като простичката логика сочи, че населението на света продължава да расте, макар и не с толкова голям темп. В същото време водният ресурс не само че не расте, но и намалява. Във връзка с икономическия бум на развиващите се страни водният ресурс, който е използваем за ежедневни нужди, става все по-малък – заради замърсяването на водата, заради консумацията на вода за промишлени нужди. Водата неизбежно ще се превърне в едно от най-ценните богатства на Земята и за много хора няма да е достъпна.
При сегашните спорове около реката Инд между Индия и Пакистан, възможно ли е в бъдеще да станем свидетели на „водни войни“?
И в момента сме в конфликти за водата. Това е едно от нещата, за които в ХХI век ще се воюва.
Как климатичните промени влияят върху водните ресурси в световен мащаб – кои региони са най-застрашени?
Най-застрашени от засушаване и климатични промени са регионите със субтропичен климат – особено тези около Средиземноморието, Близкия изток и части от Северна Африка. Там вече се наблюдава тенденция към повишаване на температурите и намаляване на валежите.
Климатът става по-сух, защото субтропичните зони на високо атмосферно налягане – които са свързани с формирането на пустините – постепенно се изместват към по-високи географски ширини, включително към умерения пояс. Причина за това е затоплянето на атмосферата и засилването на атмосферната циркулация.
България също попада в такъв уязвим регион, макар и в периферната му част. Перспективите за страната ни в бъдеще сочат към свиване на водния ресурс. На глобално ниво особено уязвими са районите със субекваториален климат – това са страни, в които преобладава действието на мусоните, като например Югоизточна Азия, Индия, както и части от субсахарска Африка – зоната между екватора и Сахара.
Южното полукълбо също е застрашено. Там не толкова общото количество валежи ще намалее – в някои случаи дори може да се увеличи – а по-скоро проблемът е в промяната на тяхното разпределение. Увеличава се продължителността на сухите периоди, което е тенденция, наблюдавана и в България през последните години. Това удължаване се дължи на по-интензивни и концентрирани извалявания, които от своя страна повишават риска от наводнения.
Как сушата и неравномерното разпределение на дъждовете влияят на реалния воден ресурс?
Съществуват две страни на проблема. От една страна – общото количество валежи, което само по себе си не е най-голямата заплаха; от друга – промяната в съотношението и разпределението на валежите, особено в комбинация със затоплящата се атмосфера.
Както знаем, водният баланс на дадена територия се определя от три основни параметри: валежите, изпарението и отока. Изпарението зависи пряко от температурата – и когато тя се повишава, дори при същото количество валежи увеличеното изпарение води до по-малък оток. А именно отокът формира реалния воден ресурс. Така че при затопляне, дори без спад във валежите, водният ресурс намалява.
Климатичните прогнози за следващите 20–30 години очертават ясна тенденция: намаляване на валежите в субтропичните зони и увеличаване в умерените и високите географски ширини. Райони като Северна Европа, Канада и Сибир се очаква да получават значително повече валежи, докато Средиземноморието ще страда от засушаване.
Това са перспективите в глобален мащаб за периода след 2050 г. Що се отнася до България, очаква се известно намаляване на валежите, като мащабът на това намаление зависи от сценария, който се реализира. В оптимистичния сценарий – при повишение на средната температура с около 2°C – се прогнозира спад на годишните валежи с около 5%. В песимистичния сценарий – при по-голямо затопляне – намалението може да достигне 15–20%.
Важно е да подчертаем, че тези проценти не бива да ни успокояват. При повишаване на температурата изпарението също се увеличава, което означава, че реално ще губим много повече воден ресурс. Дори при същото количество валежи по-високото изпарение води до по-малък оток – а именно отокът формира достъпния воден ресурс.
Как се отразява засушаването върху земеделието – особено в Тракийската низина и Добруджа, където зависимостта от вода е ключова?
В тези райони вече се наблюдават проблеми, причинени както от удължаващите се сухи периоди, така и от общото количество валежи. Съществуват и естествени цикли, които се наслагват върху дългосрочната тенденция – за проявата им са нужни много години. За нас обаче е важна посоката, в която се движим. В момента попадаме в относително сух цикъл с по-малко валежи от средните, което през последните години започна да създава реални проблеми с водните режими в различни части на България.
Това неизбежно засегна и земеделието, като някои стопани вече се преориентират към по-сухоустойчиви култури.
Този процес вече е в ход и ще продължава, защото от една страна климатичните условия стават по-сухи, а от друга – липсва достатъчна инфраструктура и воден баланс, за да се осигурят необходимите поливни условия. Затова е необходимо да се насочим към култури, които не изискват поливане и са по-сухоустойчиви.
Загубите по водопреносната мрежа у нас достигат над 60%. Колко вода бихме спестили, ако инфраструктурата работеше нормално?
Никога загубите не могат да се сведат до 0%, но има държави в Европа със загуби около 10%. Ако ние сведем тези 60% до 10%, то ресурсът, който имаме, ще се удвои.
Израснали ли сме като общество да управляваме водните си ресурси?
Нямаме изградени навици, тъй като все още робуваме на разни постулати, че ние вода си имаме. Това е така, но нещата лека-полека се променят. Аз мисля, че ако използваме правилно нашите водни ресурси, те ще ни стигат. Нека се върнем към миналото. По време на социализма България е използвала три пъти повече водни ресурси, отколкото в днешно време. Въпреки това не сме умирали от жажда, не е имало водни режими, което обяснява, че по-скоро проблемът е в нашето поведение и организация, отколкото в природата. Природата единственото, което прави, е да ни подсеща, че ние трябва много по-функционално да усвояваме ресурсите си.
Това е основният проблем, който трябва да бъде решаван. Тъй като климатът едва ли ще се промени, трябва да обърнем внимание на човешкия фактор и тук да подобряваме нещата. Има много накъде да се върви в това отношение. Най-напред трябва да се промени самото управление на държавно ниво. Не могат да отговарят 5–6 министерства и агенции за водите и съответно да нямат съгласуване помежду си – получава се сблъсък на интереси. Второто нещо е корупцията, която ние не виждаме – количества вода се и присвояват. При такива големи загуби злоупотребите много лесно се прикриват. Третият момент е по-голямата нужда от обществено съзнание за това, че човек се нуждае от вода, за да живее. Не може в ХХI век в държава, която е членка на ЕС и част от развития свят, хората да бъдат държани без вода. Затова трябва и обществена позиция, защото понякога държавата не осъзнава, че има проблем. Ако ние живеем с мисълта, че тук просто е нормално пет дни да няма вода, няма да се случат нещата. Всичко може да се промени, но затова се изисква желание, воля, а понякога и обществен натиск.
Какво реално може да направи всеки гражданин – извън „затвори чешмата“ и „ползвай по-малко“?
Според статистиката за денонощие на всеки един от нас се падат около 106 литра вода. Това е за всичките ни нужди. Тези 106 литра вода можем да свием до известна степен с някои практики за икономисване, които според мен в България не се прилагат често. Например вместо вана можем да взимаме душ, да използваме рационално уредите за миене и, когато съдовете са малко, да не се пускат съдомиялни или перални.
Ако се обърнем към България обаче, ще видим, че от ресурса, който ние потребяваме, битовото водоснабдяване е много малко. То е под 10% от общия ресурс. Огромната част – 80% – отива за промишлени нужди. Ако в индустриалното производство се увеличат затворените цикли и се използва водата по-рационално, тогава ще има по-голям ефект, отколкото ако ние всички започнем да пестим. Не казвам, че това не трябва да се прави, но общо взето статистиката това показва.
Другото, което домакинствата могат да направят, е да използват алтернативни източници на вода. Например дъждовната вода може да се използва за поливане на нашите малки градини и дворове. Знаете нашето типично селско домакинство – с два декара земя, къща, хората си садят домати и т.н. Тук алтернативните източници могат да помогнат. Проблемът е, че тези системи са скъпи, ако се правят както трябва, и не са по силите на крайния потребител. От тази гледна точка според мен за реализацията на такива програми трябва национална стратегия и субсидии, да се направи европейско финансиране. По подобен начин стоят нещата и с инфраструктурата и подмяната на тръбите. Тези неща обикновено се делегират на местните власти, а те от своя страна или нямат компетентност, или нямат желание да ги правят. За районите, които са най-зле с водата, трябва да има приоритетна държавна програма.
Какви технологии или практики биха могли да променят управлението на водите в България – например дигитализация, повторна употреба на отпадъчни води, опресняване?
Едно от проблемните неща е, че пречиствателните станции за отпадни води не работят функционално, защото няма необходимите разрешителни и не покриват съответните стандарти. В това отношение има много какво да се свърши. Както и по отношение на повторното използване на битово-отпадните води.
По отношение на опресняването аз съм скептичен, защото е много скъп процес и си го позволяват градове и страни, които са богати. От тази гледна точка за нашето състояние на икономиката не мисля, че това ще бъде най-доброто решение. В бъдеща перспектива може би ще трябва да мислим и в тази насока, тъй като стандартът на живот се покачва, а водният ресурс намалява. Според мен основното, което трябва да се направи, е да се подобри ефективността на използването на това, което имаме като ресурс. Защото ако ние губим половината в инфраструктурата, това е ужасно много. Удвоим ли личния воден ресурс, не би трябвало да имаме проблеми.
По отношение на индустрията с въвеждането на новите технологии можем да очакваме много повече загуби на воден ресурс.
Това, което трябва да се случи в България, е да има едно общо управление, което да определя коя вода за какво ще отива. Ако ви направя списък на институциите, които са по някакъв начин ангажирани с качеството на водата, на човек може да му се завие свят. Получава се така, че различните потребители трябва да се молят на различен бог. Не става така. В държава като България, където така или иначе много трудно се получава синхрон между институциите, това е голяма пречка. Точно затова трябва да се създаде орган по водите, който да бъде над тези институции. Нека неговото създаване да не е само на книга и на хартия, защото вече има такива, които функционират формално. Това трябва да е орган с ранга на министерство, който да действа постоянно. Тогава можем да имаме адекватни реформи и да не се получават такива проблеми.
Друг проблем е, че в голяма част от водоемите не се извършват редовни измервания – това засяга близо 40% от тях. Необходимо е да се подобри мониторингът както на нивото на вземаната вода, така и на нивото на потреблението. На ниво потребление вече има повече данни за това какво се използва, но все още не се знае точно какво се взема, а това е само част от цялата сметка. Поради това е изключително трудно да се направят адекватни изчисления на загубите.
Предвид сушата и пожарите – да очакваме ли наводнения през есента и зимата?
Есента е сезон, в който през последните години се наблюдава нарастващ потенциал за бурни валежи и наводнения. Основната причина за това е високата температура на морската вода в Средиземно и Черно море. Водата остава топла от лятото, а когато настъпи есента и сушата започне да доминира, температурната разлика предизвиква усилено изпарение и формиране на локални бури над морето.
Въпреки че този септември протича сравнително спокойно – за разлика от предишни години, когато месецът беше изключително турбулентен – не можем да сме сигурни, че октомври ще бъде такъв. До края на ноември се очертава рисков период за развитие на бури и наводнения, което важи и за настоящата есен. Не е възможно да се предвиди точно кога и къде ще настъпят тези събития – дали в някоя част на Европа или в България – но можем да се надяваме тази есен да бъде по-спокойна.
Интервю на Констанца Илиева
