Суши, пожари и наводнения редуват календара на България, а стотици хиляди хора вече живеят с воден режим. Но според експерта по пермакултура Данаил Петров проблемът с безводието не е просто в тръбите и язовирите – той е етически. В разговор за ФрогНюз той обяснява защо природата работи като гъба, а обществото – като пробит съд, и как устойчивите практики могат да ни помогнат да излезем от капана на климатичните кризи.
Как оценявате влиянието на големите пожари върху риска от наводнения?
Всичко е взаимосвързано. Когато горите изчезнат, почвата се оголва и губи способността си да задържа вода. Това води до ерозия и увеличава риска от наводнения. Парадоксално, но сушата често предшества наводненията. Климатичните модели се променят – имаме дълги периоди на засушаване, последвани от интензивни валежи, които преди 30–40 години не причиняваха такива щети. Урбанизацията, изсичането на горите и липсата на устойчиво градско планиране допринасят за невъзможността да се справим с прииждащите води.
Може ли пермакултурният подход да помогне за възстановяване на такива терени?
Това е една от нашите основни мисии – да създаваме устойчиви дизайни за градове, села и общности. Природата работи като гъба – тя съхранява и забавя водата. Нашите покриви, улици и канализации обаче са проектирани да се отърват от нея. Трябва да променим този модел. В градовете можем да използваме канализационните води за напояване на паркове и горски пояси, да създаваме езера, които да служат като буфери при екстремни климатични събития.
Има ли конкретни техники, които задържат вода и предпазват населените места?
Да – например хюгелбеди (Hugelkultur Beds). Това са насипи от дървесина, покрити с пръст, които действат като гъби за задържане на вода. Те могат да се използват в просеки, прочистени от храсти и дървета, за да се създадат защитни пояси срещу огън и да се подхранват подпочвените води. Осъзнатото управление на водата и разбирането на природните стихии са ключови.
Съществуват ли устойчиви земеделски практики, които намаляват екстремните прояви на времето?
Пермакултурата е етическа дизайнерска наука. Всеки елемент в дизайна трябва да има повече от една функция – например оградата да спира хора, животни и вятър едновременно. Така се създава устойчивост. Въпреки това, пермакултурата не може да направи устойчиви мегаполисите. Решението е в по-малки, самодостатъчни местообитания.
Каква е причината за безводието, на което сме свидетели?
Причината е етическа. Имаме над 60% загуба на вода по тръбопроводите, незаконни включвания към мрежата, замърсени реки. Това не са само технически проблеми – те са свързани с липса на осъзнатост. Примерите от Африка и Близкия изток показват, че безводието води до социални и политически катастрофи – като възхода на Боко Харам или конфликта в Сирия след четиригодишна суша.
Ще се справи ли държавата с безводието?
Не мога да оценя капацитета на управляващите, но виждам, че системата се ръководи от лична изгода и шуробаджанащина. Докато това са водещите етики, няма да има устойчиви решения. Обществото ни е ориентирано към състезателен модел и егоцентризъм, а не към взаимодействие и взаимопомощ.
Какво бихте препоръчали на държавата и гражданите още тази есен?
Да се направят канавки, които да поемат екстремни количества вода, да се залесят дървета около реките, да се прекрати изсичането в планините. Примерът с Йелоустоун показва колко е важно биоразнообразието – когато избиха вълците, реките пресъхнаха. Всичко е свързано. Трябва да мислим системно и да действаме превантивно.
Трябва ли експерт по пермакултура да участва в Координационния център за борба с безводието?
Да, защото екстремните условия ще го наложат. Обществото ни прилича на човек, болен от рак – предупреждаван, но игнориращ симптомите. Едва когато болестта настъпи, започва промяната. Така е и с водата – проблемът вече е тук, и обществото започва да се събужда. Но явно се учим, когато страдаме.
Интервю на Констанца Илиева
