Детската градина трябва да е символ на сигурност и грижа, не сцена на най-тъмни престъпления. Ако там няма защита, къде?
След последния случай на сексуално, физическо и емоционално насилие над дете на едва 4 години… не мога да дишам. Думите засядат в гърлото, мисълта не ми дава покой. И един въпрос крещи отвътре – на кого всъщност оставяме децата си? В какво се превръщат детските градини у нас – в дом на сигурност или в място, където невинността умира?
Случаят в Каблешково потресе цяла България. Разкритията стават все по-ужасяващи, а институциите – все по-мълчаливи.
Майката на детето вече е подала жалба, съдебният лекар е потвърдил травмите. И въпреки това общината твърди, че „сериозни нарушения“ не били открити. Какво може да е по-сериозно от това?
Петиции, гневни постове, обществени реакции – хората не мълчат. Те искат действия, справедливост, наказания. И задават въпросите, които институциите избягват:
* Къде е защитата на детето?
* Къде е контролът над персонала?
* Къде е държавата, когато невинността е погазена?
Защото това не е просто лична трагедия. Това е системен проблем. В България все по-често ставаме свидетели на насилие над деца в детски градини – шамари, психически тормоз, унижение. Все по-често четем за „деца бегълци“, които се скитат из улиците, докато възпитателките пият кафе. Това не е нехайство, това е престъпление.
Когато моето дете беше в детска градина, ми е разказвало как госпожата ги наказвала да стоят 40 минути с кръстени ръце зад седалката и със скръстени крака под столчето – без да издадат и звук, защото не успели да запомнят куплет от стихотворение за 10 минути. Нямам против дисциплината, но някои „възпитателни методи“ идват в повече. Възпитателите се превръщат в надзиратели. Голяма част от тях са пред пенсия – а това е проблем. Но и младите често не издържат психически, и това е разбираемо. Това е тежка, натоварваща професия, върху която държавата трябва да упражнява постоянен контрол.
И ако институциите продължават да бездействат, тяхното мълчание се превръща във втора форма на насилие – този път не само над децата, а над цялото общество.
Децата нямат глас, за да се защитят. Но ние имаме. И този път трябва да го използваме докрай. Защото ако позволим подобни престъпления да бъдат заметени, ще изгубим не само доверието в държавата, а и самата основа на нашето общество.
Констанца Илиева
