Голям шум се вдигна около заявлението на президента Радев, че щом отнемат колите на НСО за администрацията му, ще тръгне и той на работа с личната си кола. Дали това е толкова важно? Не, не е. Ако Радев реши да яхне велосипед и да се спуска с него от Бояна към „Дондуков“ 2, това е негова работа. Негови колеги в други страни отдавна го правят, без да има драма. Осигурява им се някаква охрана и толкова.
Въпросът у нас обаче има съвсем друг заряд: борбата за запазване на привилегиите за номенклатурата. Държавният глава е редно да ползва автомобил на НСО, но защо същото право да имат секретарки, счетоводителки, пиари и прочие персонал? Градския транспорт, а и метрото им вършат чудесна работа. Когато обаче се появиш пред блока с мерцедес и шофьор, се превръщаш в символ на властта. Съседи, роднини и познати гледат на теб с друго око.
Така навремето „червената“ номенклатура и обслужващия я апарат се возеха в черни съветски волги с перденца. Никой милиционер не смееше да им вдигне палката, на някои дори козируваха, без значение дали вътре е голямата клечка или неговата жена или пъпчив третокласник.
Тази традиция е жива и до днес. Това, че техническият персонал по всякакъв начин се опитва да докаже на своите началници, че е безценен, всъщност е най-обикновено желание да бъде използвана привилегия, плащана от държавата. У нас все още много хора възприемат парите от бюджета, като премия от лотарията.
И това не се отнася само до президентската администрация. В министерства, ведомства, МВР, агенции и какви ли не още структури чиновници от всякакъв ранг и самочувствие ползват над 3000 автомобила с шофьори за всякакви поводи и нужди, нерядко семейни и битови. (В Германия автомобилите за държавния апарат са 900 при 80 милиона население.)
Тери Пратчет казва нещо подходящо като за нашенската ситуация: „Властта и значимостта на политиците в крайна сметка зависят от противодействието на гражданите, а не от техните собствени постижения“.
Да мерим постиженията на българската администрация и нейните работодатели - политиците, е загуба на време.
Тази сутрин по бТВ ген. Румен Миланов, бивш шеф на НСО и дългогодишен служител в МВР по време на соца и след това, заяви: „Огромна грешка е да се отнема правото на служители на президентската администрация да ползват автомобили на НСО“.
И разказа, как би изглеждала ситуация, при която в София пристига френският президент, а Румен Радев го посреща на ВИП-а на аерогарата с личния си автомобил. Ау, колко неловко! Ау какъв срам за държавата!
Нищо подобно. В редица европейски държави, много по-големи и богати от нас, служебните автомобили се ползват именно в такива случаи, а не всекидневно. Някъде дори наемат луксозни коли за 2-3 дни, а не издържат шофьори, гаражи, сервизи и пр.
„Нали не смятате французите за глупави?“, попита Миланов водещите Мария Цънцарова и Златомир Йочев. Те му се усмихнаха чаровно. А можеше да му дадат няколко примера за различни практики в други страни, много по-ефективни и евтини, отколкото издръжката на скъпата НСО. Освен това трябваше да му кажат, че френският президент и другите важни особи ползват Renault Rafale, а не бронирани мерцедеси за по милион и половина или последен модел БМВ, специална версия.
Нека да е ясно, че в случая не става дума за българския президент, а за служители от администрацията. Това са много различни неща.
Колкото до колите на НСО, нерядко те изпълняват и други „важни“ за националната сигурност задачи, като например да откарат тъщата на зъболекар, децата на училище, съпругата или любовницата на пазар в МОЛ-а, някой тийнейджър на чалготека и пр. Не, не казвайте, че това не е вярно - вярно е.
Служители на НСО обслужват и ловни излети в закътани стопанства, които нерядко се превръщат в пиянски вечери със секс изпълнения. И това е обществена тайна. Българският манталитет обаче преглъща подобни извращения, приемайки, че на големците им се "полагат" такива преживявания.
В края на 40-те години на м.в. премиерът Георги Димитров е имал трима гардове, а службата за охрана се е ръководила от десетина съветски офицери, които той докарал от Москва. Общо служителите били първоначално около 40. После станали 70, а днес са вече над 1300. Какво толкова се е променило, за да финансираме толкова скъпа структура?
Бедни сме, но сме разточителни за лукс на т.н. „елит“. Партизаните някога се качиха на волги, а след тях минаващите за демократи се изтягат в скъпи западни лимузини.
Така си живеем до днес с неизживяни комплекси, докато светът е заминал много, много напред. Осигуряването на безопасността на държавните мъже и жени вече е въпрос на модерни концепции и върхови технологии. Такава една концепция е създадена в Копенхагенското висше училище по въпросите на сигурността. В нея са развити съвременни тактики и гаранции за сигурността на важните държавни лица.
Експертът Мати Еклунд на свой ред създава правила, по които се гарантира сигурността на елита. Изкуствения интелект заема важно място в тези нови методи.
Да не говорим за израелците, които са издигнали този проблем в космоса.
Много напред в това отношение са дори страни в Латинска Америка. Аржентина, Бразилия, Мексико и други, използват супер технологии, които проследяват всяка стъпка на охраняваните лица в реално време. Поддържа се и постоянна връзка с контролния център.
В развитите страни подобни технологии следят изпълнението на служебните задължения на полицаите, както и на агентите от специалните служби. Така се гарантира строго спазване на протокола. Само че, ако се въведе нещо подобно у нас, ще разберем къде и по какви „задачи“ се движат новите скъпи автомобили, закупени в МВР, например. А нито политиците, нито самите служители на вътрешното ведомство искат това да става достояние на обществото. Ясно защо. Затова и боди камерите са все изключени по време на инциденти или корупционни ситуации.
Привилегиите са сладко нещо. Затова е този абсурден спор. Освен това на данъкоплатците това струва ужасно скъпо. НСО е овехтяла структура, в която служат много доблестни и добре обучени хора. В случая става дума за тежки комплекси у повечето политици и управници. Още им се привиждат черните волги и храната за вкъщи от хотел „Рила“… Дотам стигат въображението и възпитанието им.
Емил Азар
