Днес се навършват 138 години от обесването на Васил Левски – най-великият българин, отрекъл се от всичко човешко, преходно и земно, в името на свободата на България.
Земният път на Апостола приключва на бесилото край София през 1873 година, няколко месеца преди да навърши 36 години. "Каквото съм правил, в полза народу е" – това е неговата изповед пред смъртта.
"Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили", каза той, а ние чухме ли го? Намерихме ли сили да преодолеем различията помежду си, различия, родени много често от безпочвена амбиция, от жажда за властване и отмъщение, от безпределен егоизъм!
Никой днес не иска да печели за целия народ, всеки гледа себе си и е забравил, или никога не е знаел, думите на Апостола: "Ако спечеля - печеля за цял народ - ако изгубя, губя само мене си!" и „Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 1861-о да му служа до смърт и да работя по народна воля…“.
Да си припомним мечтата и борбата му за „чиста и свята република” и да се опитаме да бъдем достойни хора и българи.
Дяконе, поклон!
ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Христо Ботев
