Седем десетилетия след края на Втората световна война американски учени се опитват да разгадаят тайните на дъното с помощта на ДНК, останала във водата и утайките.
В лагуната на Сайпан, покрита с корали, надолу с главата лежи боен самолет „Grumman TBF Avenger“, свален по време на битката за Марианските острови през 1944 г. От тричленния екипаж само един оцелява.
Сега, с подкрепата на Агенцията за издирване на изчезнали военнослужещи (DPAA), екип учени тества технология, която търси следи от екологична ДНК (eDNA) – генетични остатъци, оставени от живи организми във вода и почва. Ако методът се докаже, може да помогне да бъдат открити не само тези двама мъже, а и хиляди други, останали „изгубени в морето“.
Как се прави това?
Изследователите вземат проби от водата и седимента около потънали самолети и кораби в Сайпан, Италия и езерото Хурон. Търсят микроскопични фрагменти от човешка ДНК, погребани в утайките – своеобразни „генетични отпечатъци“ на хората, които са загинали.
„Искахме да видим дали можем да използваме eDNA като инструмент за разузнаване на подводни обекти, за да определим дали в даден район е възможно да има човешки останки“, обяснява археологът Джеси Стивън от DPAA.
Резултатите вече показват обещаващи следи – включително от древна човешка ДНК в близост до предполагаеми места на паднали самолети.
Науката срещу забравата
ДНК, намерена в морските седименти, е като шепот от миналото. Тя може да се задържи с десетилетия, ако е „заключена“ в минерали или кал. Изследователите я наричат „костен нюхач“ – нов инструмент, който може да спести години подводни разкопки.
Все още обаче методът не може да идентифицира отделни личности – само да покаже, че в дадено място вероятно има човешки останки. „Не искаме да създаваме фалшиви надежди у семействата“, казват от DPAA. „Това е първа крачка към по-информирано търсене.“
Отломки, море и памет
За Америка това е и научен, и морален дълг. Повече от 40 000 войници все още са обявени за изчезнали в морето. Новата технология може един ден да им върне имената.
„В морето няма гробища – само безкрайна памет. И ако науката може да я прочете, може би ще разберем повече за хората, които са останали там“, казва д-р Кирстин Майер-Кайзер от института „Уудс Хол“.
