Решението на Столичната община да разшири синята и зелената зона и да увеличи таксите за паркиране предизвика недоволство. Протестите днес няма да променят курса, заяви кметът Васил Терзиев. Но въпросът не е само в разширението на зоните. Въпросът е много по-дълбок: София има нужда от реална политика за ограничаване на автомобилния натиск, а не от козметични корекции.
Повишаването на цените е неизбежно. Спорът не е дали, а колко. В момента увеличението е символично – два или четири лева на час не променят нищо.
В европейските столици логиката е друга: когато човек пътува ежедневно до работа, това става част от разходите на домакинството или част от социалния пакет на работодателя. Но спорадичните пътувания – до ресторант, до магазин, до центъра „за малко“ – трябва да бъдат силно обезкуражени. Именно затова в градове като Лондон, Париж, Амстердам или Копенхаген час паркиране може да струва 5, 10, 15 или дори 20 евро. Там политиката е последователна: автомобилът е удобство, а не право.
София в момента не прави тази крачка. Таксите се вдигат, но остават в диапазон, който не променя поведението на хората. Резултатът ще бъде предсказуем – недоволство, но никакъв реален ефект върху трафика. Политически удобно, транспортно безсмислено.
В основата на проблема стои не цената на паркирането, а липсата на работещ публичен транспорт. Докато градът не предложи бързи връзки между кварталите, надеждни разписания, повече автобуси и трамваи и истински удобни трансферни точки, шофирането ще продължи да е първият избор. Никоя зона и никаква такса не могат да променят това. Хората трябва да имат усещането, че градският транспорт е по-лесният вариант – не вариантът, към който се насочват по принуда, не по предпочитание
Тук идва и голямата опасност в българския модел: мерките се въвеждат, но философията зад тях често остава само на думи. Обещават се инвестиции в кварталите, но системно липсва дългосрочен план. Говори се за приоритет на метрото, но между станциите зоните се увеличават по-бързо, отколкото се появяват реални транспортни връзки.
Ако София иска да прилича на европейските столици по отношение на политиките за мобилност, трябва да го направи докрай: ясно ценообразуване, сериозни ограничения за автомобилите и паралелно – масирани инвестиции в обществения транспорт. Половинчатите решения само задълбочават хаоса.
В крайна сметка паркирането не е социална услуга. То е инструмент за управление на града. И ако София наистина иска да се движи напред, цената на този инструмент трябва да е достатъчно висока, за да има ефект – а обещанията за подобрения трябва най-сетне да се превърнат в практика, не в поредната презентация.
