Преди хиляди години хората били слаби срещу света със своите лъкове и топори, безпомощни пред всемогъщата природа, където витаели демони и сеели страх, болести и зарази. Само съвместни заклинания можели да ги предпазят от тях. Затова човеците палели огромни огньове, принасяли жертви, копаели дупки в земята, над които правели магии и изричали клетви, за да прогонят злото.
Тайните на древни магии и заклинания днес пазят ямите край село Седларе, Момчилградско. Учените попадат на тях по време на последните археологически разкопки през 2010, когато откриват повече от 50 мистериозни дупки, разположени в периферията и на запад от голям средновековен некропол (XI-XIII век).
“Откриването на толкова много ями на едно място бе изненада за нас. Намерените артефакти ги датират към ХІ –ХІІ век и това ги прави твърде необичайни, поставяйки ги извън общата културна характеристика на епохата, подчинена на християнската идеология и практика. Това ни кара да мислим, че имаме пример за поне два едновременни модела на човешко поведение в рамките на една общност – според официалните правила и според исконната пред-християнска практика”, обяснява археологът Катя Меламед от Националния археологически институт с музей към БАН, която проучва паметника в продължение на близо 20 години.
Идеята за ямите има много по-древен характер от XII век. В представите на хората от онези далечни времена дупката се възприема и осмисля като проход, един от възможните пътища за Долната земя, сигурният начин да пресечеш двата свята - на живите и мъртвите, за каквато се смята и пещерата. Достатъчно е да си припомним разказите за Орфей, Сослан, слънчевият герой от епоса на нартите, наследници на аланите, които отиват в Долната земя, за да търсят изгубената си любов. Забележителни са историите, свързани с изпитанията, през които минават Одисей и Тезей, за Херакъл, който довел за малко самия Цербер в света на живите.
Друга универсална идея свързва ямите с тайно място, където криели нещо много съкровено, споделяли страшна тайна на самата земя, с вярата да не се разчуе между хората. Това в действителност се оказва невъзможно, защото рано или късно всички научават скритото, познат ни е примерът с цар Траян, на когото пораснали кози (магарешки) уши, коментира Меламед.
Археологът Катя Меламед по време на археологическите разкопки
Тя обаче смята, че ямите край Седларе не се вписват в общоприетите представи за тях. Според нея те са свързани с неизвестен нам, но безспорно практикуван обред, който на този етап на проучване - датата и сравнителният анализ на ямите, както и контекстът, в който са вписани, подсказват , че е свързан със славянската културна традиция.
Код за неговото разчитане изследователят открива в устойчивите елементи, които неизменно присъстват във всички открити структури – камък, въглени, желязо, керамика и животински кости. Наблюденията върху достатъчен брой обекти, макар на пръв поглед разнообразни, позволяват донякъде да бъде възстановена практиката, с която са били свързани те. Най- често ямата е била изкопавана с кръгла форма, с диаметър около 1 м и дълбочина също до метър. На дъното са били хвърляни шепа въглени и няколко камъка, които след това са били насипвани със пръст. Това се е правило многократно, докато изкопът се напълни. Върху него са се натрупвали още камъни, между които са открити железни късове - под формата на нож, гвоздей или друг предмет от конструкцията на къщата. Заедно с това в насипа и на повърхността са открити фрагменти от керамика и части от животински кости. Прави силно впечатление това, че някои от металните елементи са горяли и силно ерозирали, а много от каменните късове са с почерняла от огън сърцевина.
Фактът, че няма следи от запален огън в ямите, обаче, подсказва, че преди да бъдат донесени на това място, камъните и желязото са били опалвани другаде. Възможно е това да е ставало в домашното огнище или на тайно място, след което заедно с въглените са били хвърляни в дупките, ставайки неизменна част от изпълнявания тук обред, обяснява археологът.
Многобройни етноложки изследвания върху вярванията и практиките на населението по днешните български земи, в частност и в Родопите, показват, че камъкът, желязото и въглените (остатъци от изгорени дървета), имат връзка с древни представи и вярвания. В мирогледа на древните хора камъкът и дървото, оставени в затворен кръг, каквато е формата на всяка яма, бележат сакрално място, което е недосегаемо за злите духове и сили от отвъдното. Връзката им с огъня, символ на небесното слънце, притежаващ огромна пречистваща сила и желязото - определено още в древността като един от най-могъщите апотропеи, с магически способности да пропъжда болести и демони, дават основание на учените да предполагат, че става дума за езически ритуал, свързан с отблъскването на зли сили и защита на живите.
Обща ситуация на средновековните ями край Седларе
“Каквато и да е причината, предизвикала копаенето на кръгла дупка в земята, последващото затрупване с камъни и въглени, тя е включвала и предпазване от злото. Поставянето на железния къс почти на повърхността на ямата най-вероятно бележи края на неизвестния нам обред, съсредоточен върху дупка в земята.Той вероятно е свързан с някаква много специална магия или заклинание за здраве. Изречено с думи то може да бъде:. “да спи зло под камък”. И ако случайно се надигне и провре нагоре, желязото да го отблъсне обратно. Това ме кара да си мисля, че става дума за ритуал, обърнат към обществото на живите, което търси помощ от отвъдния свят, отколкото с проход за преминаване между двата свята. Ако искахме пътят между света на живите и мъртвите да е чист, то желязото не би трябвало да бъде поставено в тези ями”, обяснява Катя Меламед.
В подкрепа на това предположение е и информацията, която крие една от ямите, различна от останалите. Тя прави впечатление с изключително правилната си кръгла форма, чието вътрешно пространство е заето от плетен дървен кошер с глинена обмазка, по която ясно личат следи от силен огън. Откритата сивкаво-бяла, прахообразна субстанция е най-вероятно от изгорели кости, върху които след затихването на огъня някой е хвърлил глинена купа, а после покрил с няколко огромни камъка. Издаваща особен драматизъм, тази яма навежда учените на мисълта, че в нея се е изпълнявал ритуал, свързан с прогонването на страшни болести или пък третирани неизличимо болни, които са били заплаха за живите.
“Безпорно ритуалът, свързан с ямите край Седларе, буди съмнения и почуда, предвид обстоятелството, че някак естествено се вписват в утвърдения през X—XII век общ християнски културен модел. Но подобно удивление буди и една сцена от украсата на храма в Рилския манастир, която и сега е пред очите ми. Тя е иконописвана на южната външна стена от Захари Зограф в първата половина на 19 век. Представлява огромно пано, на което са изографисани вещица, която лекува възрастен мъж с една купа, в която има някаква течност, а до тях в една каруца лежи тежко болно момиче, което се надява да бъде изцелено. Цялата останала част от сцената е изпълнена с дяволи, които танцуват с бели кърпи... Тази сцена не би трябвало да се намира в църквата, тъй като има подчертано етнографски характер, но тя е там, независимо от канона”, казва изследователят.
От друга страна, тази сцена блестящо илюстрира ситуацията с ямите край Седларе, която ни връща към онова далечно време, в което вещиците са заемали особено място в обществото. Думата вещица идва от старобългарския глагол “вям”, което означава “знам”, тоест става дума за “тази, която знае”. И днес използваме думите вещ, веща. В контекста на традиционните представи вещицата (магьосницата) живее винаги на границата между двата свята, между Космоса и Хаоса, затова хората се страхуват от нея. Рано или късно обаче, всеки опира до нейната помощ, макар да знае, че църквата дълбоко заклеймява подобни постъпки и повелява постигане на изцеление единствено чрез искрена молитва към Бога, обяснява изследователят.
Според нея това, което наблюдаваме в Седларе, не е откъслечно явление, а една много ясна археологическа картина на съществуването на практика, битувала в едно общество, което е повече суеверно, отколкото религиозно. Фактът, че през средновековието православната църква е имала преди всичко културни функции, което до голяма степен е свързано с необходимостта да разбираш другия, е причината доста често в църковните ритуали да участват или съществуват паралелно останали предхристиянски практики.
“Ситуацията, свързана с ямите край Седларе, идва да ни покаже, че независимо от религиозните догми, магията съществува. Макар да не можем да я обясним, а мнозина да я отхвърлят, доказателство са ямите край Седларе от 12 век, паното от Рилския манастир от 19 век и много други артефакти, които предстоят да бъдат обект на внимание. И днес в храма “Св. Неделя” в София всеки четвъртък се чете молитва срещу магия, създадена от св.Киприян, човек вещ в магиите и чудотворствата. Магията обаче никога не е била проблем на църквата и обществото, а само на отделни семейства или на отделната личност”, казва Катя Меламед.
ДРУГА ХИПОТЕЗА ЗА ЯМИТЕ КРАЙ СЕДЛАРЕ
Ситуирането на ямите в границите на средновековен некропол не изключва обаче хипотезата, те да са били свързани и с погребалната (поминална) обредност на хората, обитавали тези земи. Основание за нея са намерените фрагменти от керамика и кости в тях.
Според Катя Меламед липсата на цели съдове и разнообразието на дати (най-късните керамични фрагменти са от ХІІ век, което е и сигурен показател за датирането на обектите) изключват възможността да имат връзка с някакъв поминален обряд. Няма податки и за това участниците в ритуала да са споделяли обща трапеза с готвена храна и напитки.
Все пак жертвена храна е имало, защото в повечето ями са открити животински кости. Според изследване на д-р Лазар Нинов от НАИМ – БАН, те са от обичайните видове домашни животни – овце, говеда, прасета. Става дума за определени животински части, по които няма следи от опушване, но определено означават споделена трапеза – между жителите на този и отвъдния свят. Следва да си представим, че останалата част от животното най-вероятно е била предназначена за живите – членове на семейството, на общността или главното обредно лице в ритуала?
Мая Стоянова
