Режисьорът пусkа класическа комедия на тийнейджъри, те тъпеят
Изминаха три седмици от официалната премиера на новия български филм „Стъпки в пясъка” на режисьора Ивайло Христов. Само за първата си седмица лентата генерира 16 000 зрителски посещения, което за българска продукция е повече от добре. Филмът е по действителен случай, което още повече засилва ефекта от случващото се на екрана. Виждаш българската действителност преди и сега, нещата през които сме минали - сълзи, мъка, щастие, за да станем това, което сме днес. В един момент се смееш, а в другия – плачеш Филмът проследява ретроспективно перипетиите, през които преминава героят Слави, в ролята Иван Бърнев - казармата, преплуването на Дунав до Австрия след екскурзия в Словакия, емигрантския лагер, годините в САЩ, където от клошар "се издига" до собственик на голям камион. Материално задоволен е, но се чувства болезнено самотен и няколко години след падането на Берлинската стена се връща в България - при корените, близките и любимата си Нели (Яна Титова).
"Стъпки в пясъка" ни показва за пореден път колко силна може да бъде любовта, как след много години препятствия тя оцелява. Истинска и красива, която осмисля живота ти и те кара да се чувстваш щастлив, защото не си сам, защото след много бягане си се върнал при Нея, при жената на твоя живот. Самото заглавие е взето от библейска притча. Докато се разхожда из пустинята, Слави си припомня историята за човек, който попитал Господ защо го е оставял сам в най-трудните му моменти и му посочил самотните си стъпки в пясъка. А Господ отговорил: "Това са моите стъпки. Аз те носех на ръце, когато ти беше най-тежко!"
Това, което иска да ни каже с филма си Ивайло Христов, е, че никога не трябва да губим надежда За големия зрителски интерес към „Стъпки в пясъка” режисьорът намира обяснение с това, че историята, която е разказана в него, грабва, защото е разказана по много истински начин. От опита си в театъра режисьорът знае, че когато залагаш страшно много на заглавието, което правиш в момента, публиката обикновено не го възприема добре. Разбира се, има един куп рекламни трикове и кампании, които могат да вкарат в салоните зрители, но това не е показател, че филмът е на ниво. „Фестивалите не са единственият показател у нас, който прави успешен един филм – казва режисьорът и допълва: винаги я има й реакцията на публиката, дошла да види какви си ги сътворил, макар й с малко кинти.”
Ивайло Христов смята, че българската кинопублика е винаги много критична „За нея актьорите винаги играят много театрално – разказва той и допълва - действието е прекалено бавно и протяжно, има малко и скучни голи сцени и изобилие от такива, в които героите мълчат повече от 10 минути и се гледат тъпо очи в очи, а на нас не ни става ясно тези сега ще се сбият ли, ще се изчукат ли!?”
Реакциите на днешната публика според Ивайло Христов се коренят в това, че е изпуснато времето, в което е трябвало да се възпитава в отношение към изкуството, заради 20-годишния вакум, който се създаде в годините на прехода, и в момента е оставена абсолютно на самотек. „Не можем в такъв случай да очакваме, че младите хора, които стават зрители на новите български филми, ще генерират обективна критика. В същия този кюп слагам и моя син, който е в 9-и клас. Не мога да кажа, че са глупави, защото знаят по 2-3 чужди езика, владеят до съвършенство компютрите, но стане ли дума за вкус към изкуството - нищо добро не мога да кажа!”, споделя режисьорът.
По този повод талантливият кинаджия разказва следната история: „Най-големият потрес за мен беше, когато реших да пусна на сина ми и няколко негови набори да изгледат заедно с мен един от любимите ми филми „Патешка супа” на братя Маркс - филм, на който съм излизал задавен от смях от киносалона. И какво стана? Никаква реакция от тяхна страна, никакъв смях! И си викам – тия са нек’ви страшни тъпаци да се чудиш и маеш!” Явно времената са се променили, а с това и вкусовете на поколенията, констатира режисьорът. Той е далеч от мисълта, че няма талантливи актьори, режисьори от по-младото поколение, но те, както й той, правят изкуство у нас на инат, защото у нас и животът е на инат. Несправедливостта към българското кино продължава. На никого от управляващата върхушка не му пука за родното кино и кинотворци. Дори и един закон за киното нямаме като хората, смята Ивайло Христов. Могат да се отпускат по 100 млн. лв. за СРС-та, а за култура се отпускат 90 млн. Това просто е нелепо! - категоричен е режисьорът.
