16 декември 2025 г., София – Преди точно 60 години, Рила отреди своя суров и немилостив урок. В ранната утрин на 16 декември 1965 г. група от 16 млади алпинисти тръгва от хижа „Мальовица“ към върховете на планината – амбицирани, подготвени и обединени от любовта към височините. Този маршрут обаче се превръща в кошмар – снежна лавина ги поглъща над Елениното езеро, отнемайки 11 живота за секунди.
Сутринта започва обичайно – в 6:00 ч. групата потегля от хижата към ръба, по посока връх Злия зъб. В състава има елитни алпинисти от Софийската градска школа – сред тях директорът на школата Тодор Николов, майсторът на спорта инж. Михаил Угляров, както и млади планинари, включително тийнейджъри и единствената жена в групата – Мария Тутурилова.
Над Еленино езеро, около 8:10 ч., снежният склон, покрит с прясно навалял сняг върху заледена основа, внезапно се откъсва. Лавината – сравнително малка по размери, около 57 метра ширина и 79 метра дължина – със своята маса от над 1 400 куб. м сняг затрупва алпинистите, някои до 7 метра дълбочина.
Страшните числа – 11 загинали, 5 оцелели
От общо 16 души 11 загиват – Мария Тутурилова, Иван Цветанов, Тончо Деянов, Александър Ботев, Христо Йонков, Михаил Угляров, Тодор Николов, Костадин Върбенов, Вуто Колчев, Красимир Мартинов и Чавдар Костадинов са сред загубилите живота си.
Петима успяват да оцелеят, сред които е Спас Малинов, който става един от първите, разкопали снега и измъкнали останалите живи.
Не просто трагедия – исторически урок и спомен
Тази лавина остава най‑голямата трагедия в историята на българския алпинизъм – запечатана не само в архивите, но и в културата – сюжет на романа и филма „Лавина“ от Блага Димитрова.
С времето паметта за този ден се е пренесла от разкази на оцелели и свидетели към по‑широка обществена осъзнатост за опасностите на зимното планинарство – и до днес планинските спасители призовават за уважение към суровите условия и адекватно обучение за лавинна безопасност.
Шест десетилетия по‑късно споменът за 11‑те загинали продължава да тежи – не само като статистика на страдание, а като напомняне, че планината не се покорява – тя се уважава.