През пролетта на 1943 г. в България се разиграват драматичните събития по спасяването на 50 000 български евреи.
Цочо Билярски
Само четири месеца преди загадъчната си смърт цар Борис II вложи сили и сърце, за да спаси още един човешки живот, този на солунския евреин Рафаел Камхи. Кой е този човек и защо неговата съдба е била така скъпа за най-широки кръгове в българската общественост, независимо от политическите пристрастия - за висши военни, бивши революционери и лично за българския монарх. Камхи умря в Тел Авив с гордостта, че е син на две родини - България и Израел. А стореното за увековечаването на делото и паметта му е толкова скромно, че днес едва ли някой от българските и еврейските му сънародници си спомнят за него. Рафаел Камхи, успя да преживее турските, гръцките и немските затвори, депортации и издевателства и доживя до сто години в Израел, неразривно свързан и с първото си Отечество - България.
РАФАЕЛ КАМХИ - ДОСТОЕН СИН НА ДВА НАРОДА
Роден е в Битоля на 15 декември 1870 г. като потомък на известен сефарадски род, заселил се на Балканите след прогонването на евреите от Испания в края на XV век. Предците му са едни от големите общественици, търговци, банкери и собственици на кораби в Османската империя. На 23 октомври 1893 г. в Солун шестима млади и образовани българи създават Македонската революционна организация с председател д-р Христо Татарчев и секретар-касиер Дамян Груев. През следващата 1894 г. и младият Камхи е привлечен за член на Революционната организация лично от Д. Груев. По време на ремонта на къщата на Камхи в Битоля по предложение на Д. Груев в нея е направено специално скривалище за организационните дейци, архива и касата на организацията. В него отсядат през следващите години Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, Пере Тошев, Борис Сарафов и др.
Първите акции и афери на Вътрешната организация са тясно свързани отново с Р. Камхи. Разкриването на бомбите в еврейската махала в Битоля, които Доне Стоянов трябвало да донесе в скривалището в неговата къща, не довежда до разширяване на аферата благодарение на твърдостта на коравия българин.
След взетото решение за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание от Солунския общ конгрес на ВМОРО от 2-4 януари 1903 г., провеждането на Софийските съвещания от зимата на 1902-1903 г. и Смилевския организационен конгрес от април 1903 г. Камхи е в постоянна връзка между българските политици и вътрешността на Македония. Но тези непрекъснати пътувания, в някои от които участва и брат му Ментеш, са усетени от турските власти и братята са арестувани и депортирани в Дебър „поради връзките на двамата с бунтовниците и осведомяването на последните чрез периодично отиване и връщане в България”. Неповторим остава разказът за срещите му с български политици, кръвно свързани с Македония, и с княз Фердинанд I. Тогава Камхи за пръв път се среща и с малкия престолонаследник, по-късно български цар Борис III. Създалата се емоционална връзка 40 години по-късно може би ще се окаже решаваща за спасяването на бившия български революционер.
След въстанието за децата на пострадалите дейци са отпуснати средства от българското правителство, благотворителни дружества и обществени организации, а така също и от чужбина. Учителката Захария Шумлянска с тези средства организира в Битоля сиропиталище. По този повод тя разказва: „Евреинът Камхи ни е дал може би до десет хиляди лева, като отпусна платове, хасета, американи и одеяла. Въобще евреите се показаха много щедри.”
По време на Втората световна война някои от прогонените от Егейска Македония и Западна Тракия българи се завръщат по родните си места и правят опит да се организират. Камхи също се включва в тази дейност и участва в създаването на Българския клуб в Солун. През пролетта на 1943 г. Р. Камхи изживява трагичните дни на Холокоста, когато е подложен на преследванията на нацистите и гръцките колаборационалисти. Едва ли другаде съдбата на солунските евреи е описана така разтърсващо и покъртително, както в спомените на Рафаел Камхи, един от малкото оцелели от този ад. Освен това те са и изключително достоверно историческо свидетелство, в което са посочени както имената на главните виновници за изселването и унищожението на 56 000 солунски евреи, така също и много сведения за съдбата на изчезналите днес еврейски старинни ценности от испанския период, прибрани от местни гърци и немци.
Р. Камхи също е сред арестуваните и очаква да бъде откаран с влаковете на смъртта за Полша. Вестта за надвисналата опасност над бившия революционер достига до София. Светкавично е проведена и осъществена акция за неговото спасяване, в която участват Македонският научен институт, Илинденската организация, Националният комитет на македонските братства, политици, общественици. За него се застъпва лично и цар Борис III, който изпраща офицера за свръзка при немските военни власти в Солун и скоро Р. Камхи е освободен и идва в София.
След края на войната по настояване на Македонския научен институт и Еврейския научен институт той започва да работи над спомените си, които завършва през 50-те години след изселването си в Израел (1949 г.). От Тел Авив води продължителна кореспонденция с Ели Ешкенази, председател на Еврейския научен институт, проф. Борис Яновски, с Македонския научен институт. От изпращаните спомени и писма от Израел лъха носталгията на престарелия вече революционер към родната България.
Оригиналите на спомените на Рафаел Камхи и неговите писма се съхраняват в Централния държавен архив в т. нар. Еврейска колекция от старопечатни книги и документи (ф. 1568, an. 1, а.е. 8806 и оп. 2, а.е. 198 и 200, част от спомените се съхраняват и във фонд № 1932).
Искам да направя едно уточнение. Тези спомени бяха публикувани през 2000 г. в много малък тираж, който се изчерпа на мига, а тази част от тиража, която беше спонсорирана от ИЦ „Шалом”, където и беше прибрана, така и не видя бял свят. Спомените бяха преведени и на английски, но и те така и не стигнаха до читателите. По тази причина останаха неизвестни както за българската, така и за израелската общественост. Частта от спомените, която се отнася до трагедията на солунските евреи, беше публикувана преди това в списание „Български месечник”. По съвета на мой приятел от Тел Авив се обърнахме към солунските евреи да подпомогнат издаването на спомените, като приложихме и копие от тази част. Писмено ни отговориха, че те въпреки че са евреи, са гръцки патриоти и не могат да се ангажират с такова издание. И наистина те се оказаха гръцки патриоти, което пролича от следния случай: Тогавашният български президент Петър Стоянов участва в една среща в памет на загиналите и пострадалите от Холокоста в Северна Европа. Той трябваше да държи слово за приноса на България за спасяването на българските евреи от германските концлагери, но по ирония на съдбата именно представителите на тези солунски евреи-патриоти свалиха българския президент от трибуната, а той, въпреки че имаше в себе си екземпляри от публикацията в „Български месечник”, осигурено му от нас чрез Нери Терзиева, не съумя да защити честта на България, тъй като просто не беше прочел спомените на солунския евреин Рафаел Камхи. Последва и заличаването на името на българския цар Борис ІІІ и свалянето на благодарствената плоча в Израел след умело проведена акция този път и с българско участие. Наистина българският народ и православната ни църква, заедно с видни български политици, но и преди всичко с решаващата роля на цар Борис ІІІ спасиха българските евреи от унищожение. Да си припомним и какво стана с тези, които се бяха застъпили от депутатите от десницата в българския парламент в защита на нашите евреи - част от тях бяха избити от Народния съд, а други бяха хвърлени в затвори и концлагери. Истината винаги беше препятствана да стигне до хората.
ТРАГЕДИЯТА НА ЕВРЕИТЕ В СОЛУН ‒ Р. Камхи
На 28 ноември 1940 година Италия обяви война на Гърция, като я нападна откъм Албания - Билища и Корча, и откъм Епир. Същия ден Гърция обяви обща мобилизация.
На заповедта за мобилизация всички евреи с готовност побързаха да се явят в редовете на войската и се отзоваха с голям ентусиазъм.
Заповедта за мобилизацията засягаше хората от 19 до 45 години, обаче евреите, за да докажат своя патриотизъм, взеха участие всички, от 18 до 55 години, като доброволци. Евреите от квартала „Кимбил”, който през 1926 год. е бил изгорен, всички масово се записаха доброволци във войската, за да докажат грешката, която е била направена с изгарянето на този квартал.
Цифрата на евреите, явили се във войската между войници и доброволци, надминаваше 5000.
Всички ученички от 12 до 25 години постъпиха доброволно в болниците като милосърдни сестри. Всички жени еврейки превърнаха къщите си на шивачници за горни и долни дрехи за войската.
Всички еврейски благотворителни дружества, мъжки и женски, с голяма готовност побързаха да събират от сънародниците си фланели, вълнени чорапи и други за войската, а така също и големи парични суми.
Гръцката войска успя да отблъсне италианските войски, взе офанзивата, така че половината албанска земя бе окупирана от гръцките войски.
Жертвите, дадени от евреите - убити, ранени, изчезнали и замръзнали от студа, възлизаха на 1800 души, защото евреите бяха поставени на първите боеви линии.
С това доказателство на патриотизъм евреите помислиха, че антисемитизмът ще изчезне напълно в Гърция, обаче за голямо съжаление всичко се забрави още с първата седмица.
През първите дни на месец април 1941 год. германците обявиха война на Гърция, и на 8 април вечерта Солун капитулира. Гръцкият генерал Чолакоглу сключи примирие за предаването на града на 9 април сутринта. На 8 април гръцките войски и намиращите се там английски войски евакуираха града, като запалиха складовете с храни, петрол и всичко онова, което не можеха да отнесат при евакуацията.
Когато привършиха евакуацията на войските, на пристанището имаше 15 парахода за тази цел и 10 влака по 20 вагона, които всеки 40 минути тръгваха.
Сутринта на 9 април стана предаването на града на германците с голяма тържественост. Солунчани със знамена и букети и владиката начело излязоха на три километра навън, за да посрещнат германския генерал Лист, който бе начело на германските войски. Нито един евреин не бе поканен на това посрещане.
В 9 часа генерал Лист начело на войските си мина през главните улици на Солун, посрещнат от гърците и акламиран с букети. Всички гърци бяха в празнично настроение и се поздравяваха като на Великден с „Христос възкресе”. Евреите, обратно, бяха много умислени и загрижени, не знаейки каква ще бъде утрешната им съдба.
През същия ден 9 април никой евреин нямаше куража да излезе навън от къщата си. На 10 април сутринта по всички ресторанти, кафенета, сладкарници бяха залепени афиши, на които с големи букви бе напечатано на гръцки език, че присъствието на чифутите абсолютно се забранява.
Това от същите ония, които преди три-четири месеца викаха, че няма никаква разлика между евреи и гърци и ще живеят като братя.
За голямо съжаление твърде бързо бяха забравени всички дадени жертви в хора, всичката поддръжка морална и материална, дадени от евреите за този народ, който пое кривия път на антисемитизма, запазен в техните сърца.
На третия ден поставиха афиши във всички еврейски дукяни, за да не влизат гърците в дукяните на чифутите...
Луксозното помещение на еврейската община се превърна в едно еврейско Гестапо и така започнаха нещастията за евреите в Солун...
След като опразниха дукяните, почнаха с къщите. Същата комисия, съставена от Албалах и Хасон с гърците, почнаха да посещават подред къщите на евреите и да задигат луксозната и ценна мебел. Идваха с държавни камиони и задигаха най-ценните работи.
Няколко дни по-късно дойде редът и на касетките по банките, в които евреите в по-голямата си част държаха накитите на жените си, златото и чуждестранни валути. Всичко бе иззето. Изчислено е, че това възлизаше на много милиони златни франкове.
След това решиха и започнаха да събират трудоваци евреи от 18 до 45-годишна възраст.
Малко време след това всички евреи бяха събрани в определени за тях квартали, а именно квартал „Барон Хирш”, „Реджи Вардар”, „Коломбо”, „Гилан Мермери”, „Керим Ефенди” и квартал 151. Всички евреи, които живееха в други квартали, бедни и богати, бяха съсредоточени в тези пет района....
Първата партида от квартала „Барон Хирш” бе изпратена в Полша 5 дни преди Пурим 5703 год. Тогава нотабилите и богатите евреи от Солун чрез фамозния равин и неговите другари започнаха преговори, за да ги оставят и не ги изпратят в Полша. Постигна се съгласие чрез майора д-р Мартенс да ги оставят срещу пет милиарда драхми, или срещу 500 000 турски лири ефектив, при условие че те няма да останат в Солун, а ще ги настанят по гръцките острови.
Това бе първата вечер на Пурим. Радостта на евреите бе неописуема за това, че са спасени. За голямо съжаление обаче тази радост бе за кратко време и скоро се обърна в траур, защото гръцкото правителство отказа категорично да приеме в своите „свещени” острови тия нечисти евреи. С всичка сила се противопостави и се обяви за смъртта на чифутите.
И така нещастието и гневът Божи се изсипа върху солунските евреи и след два дни започнаха изпращанията за Полша.
Същата участ последва ония евреи, които се доверяваха на гърците варкаджии [лодкари]. Взимаха им предварително парите и след това ги предаваха ...
Трагедията на солунските евреи бе ужасна и не се поддава на описание с перо.
10.VI.1948 г.
