Докато в българските градове сурвакането все по-често остава спомен, в украинска Бесарабия то продължава да живее – силно, шумно и истински. В българските села край Болград и Одеса деца и възрастни излизат с сурвачки, обикалят къщи, казват благословии, а бабите ги посрещат с усмивка и пакети с бонбони, шарени захарни изделия и шоколад.
Това не са фолклорни сцени за туристически клип - това е ежедневие във време на война.
Украинските българи пазят сурвакането не като обичай „за снимка“, а като част от своята идентичност. Те го правят в условия, в които ракетните удари срещу Одеския регион са постоянна заплаха, а хората живеят с усещането, че следващата нощ може да бъде различна от предишната. В регион, където тревогата не е абстрактна, а се чува с вой на сирени.
Въпреки това, или именно заради това, сурвачките са навън. Малките сурвакат големите. Големите сурвакат малките. Благословиите звучат на български. С думи, които са се предавали поколения наред, далеч от България, далеч от институционална подкрепа, но близо до паметта.
Бесарабските българи знаят как се оцелява като общност. Те са преживели империи, граници, асимилационни политики и войни. Днес живеят в Украйна и са част от украинското общество. Плащат цената на войната като всички останали украински граждани. И същевременно пазят българската си културна тъкан.
Това, което се случва в българските села на Бесарабия, е нещо повече от традиция. Това е форма на устойчивост. Когато политическите рискове за региона се обсъждат все по-често, когато има реални опасения, че целта на Кремъл е да откъсне Одеса и Бесарабия от Украйна, именно тези малки, на пръв поглед „битови“ жестове показват какво означава принадлежност.
Сурвакането там не е носталгия. То е заявка. Че общността е жива. Че езикът е жив. Че културата не може да бъде прекъсната с дрон или ракета.
В момент, в който в самата България обичаят постепенно изчезва от градската среда, бесарабските българи го носят с достойнство и упоритост. Не защото някой ги задължава, а защото знаят, че традицията е начин да останеш цял, когато светът около теб се разпада.
Тяхното сурвакане е тих, но силен отговор на войната. И напомняне, че културната памет често се пази най-добре там, където е най-застрашена.
