Българинът презира предателите, не ги търпи в своята среда, казва историкът Пламен Павлов, който заедно с Райна Манджукова е автор на историческа енциклопедия за малки и пораснали деца.
В навечерието на националния празник, 3‒ти март, Пламен Павлов и Райна Манджукова канят читателите на Frognews.bg на историческо пътешествие. Тяхната „Детска илюстрована история на България (енциклопедия за малки и пораснали деца)” не е просто учебник, нито обикновено помагало. Не е роман или приказка. Тя е по-скоро покана за едно безкрайно пътуване по златните страници на българското минало. Пътуване, на което авторите канят не само децата, но и техните майки и бащи, баби и дядовци. Пътуване, което всеки човек трябва да започне, хванал се здраво за сигурната ръка на по-мъдрия, по-знаещия. Защото приемствеността в историята на един народ започва от семейството, рода, от бащиния дом, близката планина или река, родното място, казват авторите. От страниците на тази книга може да се проследят най-важните събития от древната и по-новата история на България, живота и постиженията на велики владетели, светли умове и безстрашни юнаци от много поколения българи. Тук има факти, които рядко се срещат по учебниците – за силните български жени, за ролята на крепостите и манастирите, за делниците и празниците на нашите предци. Тази нетрадиционна книга съчетава внушенията на историческите текстове с откъси от литературни произведения, с кратка информация за нашето природно, културно и историческо богатство, дори с малки “потрети” на исторически личности и български общности, останали поради превратностите на история извън днешните граници на България. Друго ниво на взаимодействие е онова между текстовете и умело подбраният илюстративен материал, което е заслуга на издателя Александър Тренев. “История на България” наистина е енциклопедия за децата и техните родители и близки.
интервю на Ана Кочева
‒ Познава ли българинът историята си наистина? Все по‒често напоследък ставаме свидетели на фрапиращи куриози, предизвикани от незнание, които са смешни, но и много срамни.
Пламен Павлов: Разбира се, не трябва да се правят генерални изводи, но радващото e, че през последните години интересът към историята се засилва. Да, категорично! Това личи и от нашите телевизионни предавания, от успеха на телевизията, в която работим. Този интерес е най-ясно забележим от огромния наплив на българи от всякакви възрасти към паметни места като Царевец, Шипка, Рилския манастир, към музеите, към знакови градове, своеобразни оазиси на отминалото време, например Несебър, Копривщица, Трявна, Елена, Троян... И, то се знае, Охрид! Нека не идеализираме нещата, но нашата невероятна история все повече привлича вниманието на младите хора, на децата... Може би това е своеобразна реакция, инстинкт за самосъхранение пред срещу перфидната отрова на субкултурата, комерсиализацията, ширещата се бездуховност? А срамните куриози най-често се правят от онези, които се смятат за непогрешими, за всезнаещи...
‒ Множат ли се кандидат‒студентските и матурните „бисери” по история? Хрумват ли ви веднага някои от тях?
П.П: Честно казано, не обичам така наречените “бисери”. Глупостта не може да бъде истински смешна и забавна. Те не са проява на остроумие, а точно обратното! Защото издават не толкова обикновено незнание, а обидно невежество и, което е още по-лошо, липсата на отношение – към историята, към България, към самите себе си...
Райна Манджукова: Но нека все пак не забравяме, че вината за това не е само на децата. Убедена съм, че наличието на „бисери” не е белег на новото време. Но е факт, че през последните десетилетия обучението и възпитанието, особено националното възпитание, все повече се отдалечават едно от друго. А от там идва и липсата на отношение – лично, емоционално отношение! – на учениците към историята.
‒ Къде и защо се къса връзката с историята?
П.П. Най-осезаемо се къса при политиците, а отчасти и при интелигенцията, което е още по-лошо. Не че няма изключения, както и дипломирани историци в политиката, за които натрупаният опит, традицията, приемствеността като че ли нямат никакво значение. А историята е учителка на живота, защото отразява и осветлява приемствеността, живата нишка от предците към нас самите, после към децата ни, после към техните деца...
‒ Всяка история има своите митове. Кои са най‒българските митове? Кои са най‒недостоверните?
П.П. Във всяка национална история има митове, това е неизбежно – историята не е само наука, и слава Богу! Сред най-разпространените и неверни митове е онзи за предателството, което било едва ли не национална черта! Не че няма предатели – в наше време виждаме политически хамелеони, откровени подлеци, пред които литературни герои като Бай Ганю и Тартюф изглеждат невинни създания... А и всеки човек, в една или друга степен, е бил жертва на подобни хора, а и сам е правил компромиси, които не са повод за гордост. Обаче митът за предателството на българина е огромна заблуда! Историята на Априлското въстание е показателна – няколко месеца хиляди хора, градчета и села се готвят за бунта, а властите на практика го “проспиват”! Има предадени, но много повече са укриваните, хранени и лекувани четници на Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, на четите на ВМОРО по-късно... И това е правено от обикновените българи, често от неуки овчари, селяни, от всякакви хора, които така са рискували собствения си живот и имот. И е факт, че българинът презира предателите, не ги търпи в своята среда. Друг мит, който няма сериозна основа, е за робската ни психика – ние по-скоро сме инертни, недоверчиви, тромави индивидуалисти, но когато на нас, същите тези българи, ни дойде до гуша – по-добре да не си на мястото на онези, които са предизвикали този гняв!
Р.М. Много ме притеснява още нещо, което не зная дали е мит, но напоследък е много „актуално” – че българите сме откриватели на всичко!.. Сигурно ви е правило впечатление, по имейл, във фейсбук и други социални мрежи, а дори май и във вид на книжно тяло се разпространяват всякакъв вид брошурки и дебели книги, от които излиза, че и топлата вода я е открил българин. Щеше да е смешно, ако не беше опасно. Защото приписвайки си неща, които не са верни, ние обезценяваме истинските открития и постижения, с които се гордеем. Имаме си светите братя Кирил и Методий, създателя на компютъра Джон Атанасов и космическия глас на Валя Балканска... Имаме много други приноси в световната култура и наука. Не е необходимо да си измисляме нещо, за да подхранваме националното самочувствие...
‒ И двамата имате пряко отношение към проблемите на българите в чужбина. По‒голям патриот ли е българинът извън българските предели? И за „гол патриотизъм” ли става дума, или е подплатен с реални исторически познания?
П.П. По начало няма “по патриот”, както не може да има “по българин”... Патриоти има и в България, и навсякъде по света. И все пак, от разстояние нещата изглеждат по-различни. Носталгията често дава по-изчистена оптика на отношението към Родината, към нейното минало, към нашите корени. Затова българите в чужбина, поне голяма част от тях, по своя воля и с ентусиазъм, непознат от години у нас, отбелязват и Трети март, и Деня на будителите, да не говорим за 24 май... В тези прояви няма казионност, няма престорено родолюбие, а неподправено национално чувство... По същия начин, следвайки интуитивно модела на нашето Възраждане, тези българи създават неделни училища, църковни общини, медии, хорове, танцови ансамбли. Българските политици на практика игнорират този огромен потенциал, тази енергия, което не може да продължава вечно.
Р.М. ...И тъй като повод за този разговор е нашата „История на България (енциклопеция за малки и порастнали деца)” бих искала да добавя и това, че точно тази „по-изчистена оптика на отношение към Родината”, за която говори Пламен, е причина децата на българите в чужбина да знаят повече за историята на България, по-добре да познават нейните национални герои и т.н. Нека да припомня само факта, че създадените там училища успяват да обхванат дори тези деца, които тук, в България, не ходеха на училище! Говоря за т.нар. у нас „малцинства”... Така че именно тук е връзката между патриотизма и реалните исторически познания. Именно при българите в чужбина тя е повече осезаема, отколкото в България.
‒ Имам поглед върху някои от учебниците по история в прогимназиалния и гимназиалния курс на българското училище (вероятно всеки родител има такъв поглед). Незнайно защо, в голямата си част те са просто неизползваеми ‒ тромави, претоварени от ненужна информация, без акценти. Факт, който установяваме от години. Докога?
П.П. Проблемът не е точно и не само в учебниците. По-скоро е в така наречените стандарти, спускани от министерството, във вечната борба за часове и хорариум в училище, което на свой ред се отразяват върху учебното съдържание. Участвам в колективи, написали учебници за пети и осми клас, които, доколкото имам представа, се приемат добре от учители и ученици. Разбира се, учебникът, дори и да е педагогически шедьовър, губи своята стойност, ако няма ерудирани и мотивирани учители.
Р.М. Нещо повече, би било добре програмите по история, литература и география на България да бъдат синхронизирани в една или друга степен. Да могат децата едно историческо събитие или период да разглеждат не само като фактология, но и пречупено през призмата на авторското творчество в някое литературно произведение, да го свържат с реален, днес съществуващ обект. Да може едно дете в Ловеч, например, да се гордее, че в този град е управлявал Иван Александър преди да стане цар... А в България всяко кътче може да ти „преподава” история! Само трябва да убедим децата да я научават не само в час, но и да съпреживяват историята. Това е най-важното! И ако се върна към предния въпрос, именно това успяват да направят българските учители в чужбина, които, макар и отговарящи на образователните стандарти в България, все пак имат повече свобода при съставянето на учебните програми. Както знаете, проектозаконът за образованието отново е върнат за доработване. Всичко това, за което говорим е обект именно на този закон. И ако целта е той да бъде работещ и полезен, в обсъждането му трябва непременно да бъдат включени българските учители в чужбина. Повярвайте, те има какво да споделят! Включително и за програмите и за учебниците.
‒ Вашата книга предлага пътешествие в историята на България. Какво е различното между нея и др. издания, които претендират да са исторически енциклопедии?
П.П. Тази нетрадиционна книга съчетава внушенията на историческите текстове с откъси от литературни произведения, с кратка информация за нашето природно, културно и историческо богатство, дори с малки “потрети” на исторически личности и български общности, останали поради превратностите на история извън днешните граници на България. Друго ниво на взаимодействие е онова между текстовете и умело подбраният илюстративен материал, което е заслуга на издателя Александър Тренев. “История на България” наистина е енциклопедия за децата и техните родители и близки, защото “компресираната” информация в нея никак не е малко, но същевременно не натежава, а, надяваме се, прави книгата още по-увлекателна.
Р.М. Пламен успя в няколко думи да каже най-важното. Аз искам да добавя само две неща. Първо, ние не претендираме да сме напълно изчерпателни и меродавни с текстовете си. Напротив, още в предговора казваме на читателя: „Вярваме, че след като затворите последната страница на тази книга, неустоимо ще поискате да потърсите друга, да прочетете още, и още, и още... Защото само човек, който познава миналото, може да бъде истински свободен да изгради едно достойно бъдеще – за себе си, за своите близки и приятели, за нашата обична България...” Целта ни е да събудим любопитството у детето, да провокираме читателя да потърси повече информация за едно или друго събитие, исторически факт, забележителност, да прочете цялото литературно произведение, откъс от което сме дали в нашата книга...
Другото, което ни отличава от другите подобни издания, е личното, емоционално отношение към всеки написан ред, всяка дума... Тази книга наистина е създадена с много обич – към България, към нейното минало и бъдеще, към някогашните и днешните българи. Сигурна съм, че читателите ще усетят тази обич и се надяваме да се „заразят” от нея...
‒ В навечерието сме на 3‒ти март? Какво не знаем за този ден?
П.П. Трети март е денят на освобождението от дълго, тягостно и кърваво робство. Санстефанският мир, макар и останал само на хартия, очертава естествените етнокултурни и политически граници на България. Идеалът за обединена, целокупна България е ръководно начало за нашите предци, които искрено страдаха за останалите под чужда власт сънародници в Македония, Беломорието, Източна Тракия, Северна Добруджа, Поморавието... Десетки хиляди проляха кръвта си за тази, уви, неосъществена национална програма. Който поставя под съмнение Трети март, нека си спомни за всичко това.
Р.М. Това което ни се иска да осъзнае всеки българин е, че 3 март не е почивен ден, а е Национален Празник. Именно на това ще бъде посветена и една цялостна празнична програма в телевизията, която подготвяме двамата. И в рамките на тази програма е предвидено двучасово (от 20.00 до 22.00 часа) предаване за „изворите на патриотизма”, където ще говорим именно за патриотичното възпитание на подрастващите.
‒ Къде да намерим „Детска илюстрована история на България (енциклопедия за малки и пораснали деца)”?
П.П. На 10 март ще се състои нейната премиера в София, в книжарница “Хеликон”, както се казва, “после и в други градове” – Варна, Пловдив, Бургас, Велико Търново...
Р.М. Специално за българите в чужбина издателят предвижда и доста добри условия за изпращане по пощата...
П.П. ...А иначе ще я има по книжарниците, в интернет, надяваме се да бъде достъпна за всички, които обичат и ценят българската история.
