Президентът Румен Радев ще депозира оставката си пред Конституционния съд, с което започва процедурата по предсрочно прекратяване на мандата му. Това решение поставя страната в нова фаза на политическа нестабилност.
Съгласно Конституцията, след установяване на оставката от КС, длъжността държавен глава ще бъде поета от вицепрезидента Илияна Йотова, която ще положи клетва пред Народното събрание и ще остане на поста до края на мандата.
Решението на Румен Радев беше обявено снощи в обръщение към нацията. Той заяви, че поема лична отговорност за допуснатите грешки, благодари за доверието през двата си мандата и даде заявка за участие в предсрочните избори с намерението да промени политическото статукво.
В изявлението си вчера президентът постави акцент върху дълбокото обществено недоверие към институциите, отказа на парламента да произведе референдум за въвеждането на еврото и усещането за липса на справедливост въпреки завършването на ключовите етапи от европейската интеграция на страната.
Предсрочното напускане на поста от Румен Радев е безпрецедентно в най-новата политическа история на България. До този момент няма случай действащ президент да е подавал оставка.
Решението на Румен Радев да депозира оставката си като президент поставя страната в нова фаза на институционална и политическа нестабилност. Ходът идва в момент на крехко обществено доверие и изглежда по-скоро продиктуван от личен политически проект, отколкото от държавническа необходимост. Вместо да използва оставащия си мандат за стабилизиране на институциите, Радев избра да напусне поста, за да се върне в партийния сблъсък.
С този акт президентската институция се превръща в трамплин за политическа кариера, което подкопава самата ѝ логика като надпартиен коректив на властта. Действието изглежда като опит да се капитализира общественото недоволство, натрупано през годините, без поемане на ясна отговорност за ролята на президента в задълбочаването на политическата криза и честите служебни управления.
Радев неведнъж обвиняваше „олигархичния модел“ и парламентарните партии за блокажа в държавата, но през годините самият той се превърна в ключов фактор на институционалното противопоставяне. Седемте служебни правителства, назначени от него, не доведоха до устойчиви решения, а засилиха усещането за управление без ясна политическа отговорност и демократичен мандат.
Оставката му днес прехвърля тежестта на управлението върху вицепрезидента и парламента, без да дава отговор на основния въпрос – как страната излиза от цикъла на избори, протести и взаимни обвинения. Вместо край на кризата, този ход рискува да я задълбочи, като превърне президентския жест в поредния епизод от продължителната политическа нестабилност.
