Словашкото правителство реши страната да не се включва на този етап в предложения от американския президент Доналд Тръмп Съвет за мир, съобщават световните агенции. Основните аргументи срещу участие са членската такса от 1 милиард долара и рискът от създаване на паралелни международни структури. В позиция на Министерството на външните работи на страната се подчертава, че Уставът на ООН остава водещият документ за регулиране на мирните отношения между държавите и че Словакия не може да си позволи постоянно членство в подобен формат.
Премиерът Роберт Фицо посочва, че предложението се нуждае от допълнително изясняване. По думите му Братислава подкрепя реформирането на съществуващите институции на ООН, а не тяхното заменяне, и продължава да се стреми към непостоянно място в Съвета за сигурност на организацията.
Решението на Братислава поставя Словакия в центъра на нарастващото разделение в Европа по отношение на новия американски подход към глобалната дипломация. Отказът на правителството на Роберт Фицо съвпада с позициите на ключови европейски сили като Франция, Великобритания, Германия и Норвегия, които също изразиха скептицизъм към легитимността на новия формат и неговата финансова тежест. За тези държави Съветът за мир представлява риск от подкопаване на международното право и ерозия на ролята на ООН.
В противовес на това инициативата вече събра подкрепа от около 25 държави, търсещи по-прагматични и директни отношения с Вашингтон. В рамките на Европейския съюз единствено България и Унгария се присъединиха като страни учредителки, подписвайки Хартата в Давос. Към тях се присъединиха и регионални сили като Турция, Израел, Саудитска Арабия, Египет и Катар, както и държави като Аржентина, Беларус и Казахстан.
В този контекст Словакия избира „среден път“ – тя не отхвърля диалога със САЩ (видно от скорошните срещи на Фицо с Тръмп), но отказва да участва в паралелни структури, които биха застрашили нейните амбиции за влияние в традиционния Съвет за сигурност на ООН. Така Братислава се присъединява към мнозинството в ЕС, което предпочита да запази фокуса върху мултилатералните институции, вместо да се включва в новия транзакционен модел на международните отношения.
