След две десетилетия на трудни преговори, на 27 януари Индия финализира мащабно споразумение за свободна търговия с Европейския съюз, което ще премахне митата върху почти всички търгувани стоки. Съвсем логично, общественото внимание бе насочено основно към икономическите измерения на сделката.
В сянка обаче остана друго, не по-малко значимо споразумение, подписано в същия ден – Партньорството за сигурност и отбрана. То предвижда задълбочаване на сътрудничеството между ЕС и Индия в области като морската сигурност, борбата с тероризма и киберотбраната.
Трудно е да се подмине фактът, че и двете договорености едва ли щяха да се материализират именно в този момент, ако не беше рязкото влошаване на отношенията, предизвикано от политиките на администрацията на Доналд Тръмп – както спрямо ЕС, така и спрямо Индия. С икономика от близо 4 трилиона долара и нарастващи отбранителни нужди, Ню Делхи се обърна към Европа и този път действа бързо и решително.
Причините са очевидни. Индия се намира в сложна среда за сигурност, белязана от напрежение с Пакистан и Китай. През последните пет години страната влезе в милитаризирани конфликти и с двете държави, а стратегическото съперничество с Пекин остава трайно, въпреки активните икономически връзки. Китайско-пакистанският синхрон в сферата на сигурността допълнително засилва натиска върху Ню Делхи да укрепи военния си капацитет.
Въпреки продължителните усилия за изграждане на собствена отбранителна индустриална база, Индия не успя да преодолее ключови структурни слабости. В продължение на десетилетия – особено по време на Студената война – основен доставчик на оръжие беше Съветският съюз, а по-късно и Русия. Дори три десетилетия след края на Студената война между 60 и 70% от индийския арсенал оставаше със съветски или руски произход.
През последното десетилетие обаче тази зависимост започна постепенно да се разпада. Русия все по-трудно предлага оръжейни системи и резервни части при условията, на които Индия беше свикнала, а войната в Украйна допълнително ограничи способността ѝ да изпълнява вече сключени договори. Това ускори търсенето на алтернативи.
В резултат Ню Делхи все по-често се ориентира към Съединените щати и европейски партньори, най-вече Франция. От 2008 г. насам Индия е договорила покупки на американско военно оборудване за над 20 млрд. долара, а френските изтребители „Рафал“ се превърнаха в ключов елемент от военновъздушните ѝ сили. В същото време нови сделки със САЩ остават под въпрос заради търговските конфликти и въведените от администрацията на Тръмп високи мита.
Делът на Русия в индийския оръжеен внос вече е спаднал до около 45%, докато останалите 55% се разпределят между други доставчици, включително САЩ и европейски държави. При тази конфигурация и предвид ограниченията на собствената си отбранителна индустрия, Индия практически няма друг избор освен да задълбочи партньорството си с ЕС.
Интересът към Германия за доставка на подводници и към Франция за разширяване на военното сътрудничество ясно показва стратегическия фокус на Ню Делхи, особено в контекста на засиленото китайско присъствие в Индийския океан. Макар новото споразумение с ЕС да не съдържа директни ангажименти за покупки на военна техника, то изпраща ясен сигнал за готовност за дългосрочно партньорство в сферата на сигурността.
Сделката се вписва в традиционната индийска визия за многополюсен свят, който да осигури по-голяма стратегическа автономия на страната. Въпросът, който остава открит, е дали това партньорство ще надхвърли рамката на добрите намерения и ще придобие реално съдържание.
На фона на нестабилността, внесена от политиките на САЩ в глобалния ред, ЕС и Индия имат потенциала да се превърнат във фактор на стабилност – стига договореното да не остане само на хартия.
