Утре, на 1 февруари в България се отбелязва Денят на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Датата е пряко свързана с едно от най-мащабните престъпления, извършени от държавна власт в българската история – първите смъртни присъди на т.нар. Народен съд. През 2026 г. ще се навършат 81 години от 1 февруари 1945 г. – деня, в който репресията окончателно е легитимирана като инструмент за управление, а правото е превърнато в оръжие срещу човека.
Народният съд – когато човеконенавистната власт превзе държавата
Народният съд е създаден в края на 1944 г. от новата комунистическа власт с формалната цел да подведе под отговорност политиците, довели България до участие във Втората световна война. На практика той е извънреден съд, несъвместим с Търновската конституция, без независимост, без реални гаранции за защита и с предварително зададена политическа цел.
Това не е съд, който прилага закона. Това е институция, чрез която една нова власт унищожава старата държава и хората, които я олицетворяват. Не става дума за „грешки на прехода“ или „напрежение на времето“, а за целенасочено превземане на институциите от режим, за който човешкият живот няма самостоятелна стойност.
1 февруари 1945 г. – денят на масовите смъртни присъди
На 1 февруари 1945 г. Първият състав на Народния съд произнася смъртни присъди срещу:
- тримата регенти на малолетния цар Симеон II – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов;
- 22 министри;
- 67 народни представители;
- 47 генерали и висши офицери;
- царски съветници и други висши държавни фигури.
Сред осъдените на смърт са и трима министър-председатели – Богдан Филов, Иван Багрянов и Добри Божилов. Присъдите са изпълнени още същата нощ, в нощта срещу 2 февруари. Без право на обжалване. Без отлагане. Без елементарна правна процедура.
Това не е възмездие; това е показна разправа.
Мащабът на репресията – числата, които не подлежат на тълкуване
Между 20 декември 1944 г. и 2 април 1945 г. Народният съд:
- провежда 135 процеса;
- арестува 28 630 души;
- съди 11 122 подсъдими;
- издава 9155 присъди;
- от тях 2730 смъртни присъди;
- 1305 присъди за доживотен затвор;
- останалите – лишаване от свобода от 1 до 20 години.
За сравнение – в основния Нюрнбергски процес срещу нацисткия режим са обвинени 24 души, част от които са оправдани. Българският случай няма аналог в следвоенна Европа по обхват и интензитет на наказателната разправа.
От съд към система – терорът като модел на управление
Народният съд не е изолиран епизод. Той е началото на цялостна репресивна система. След него идват лагерите – Белене, Ловеч, Скравена. Следват конфискации на имущество, изселвания, забрани за образование и професия, унищожаване на кариери и семейства.
Властта вече не защитава гражданите. Тя ги сортира. По произход. По биография. По „правилно“ и „неправилно“ минало. Страхът се превръща в инструмент за управление, а доносът – в социална норма.
Това не е „друга държава“. Това е държава, превзета от човеконенавистна власт.
Защо паметта без отговорност не е достатъчна
След 1989 г. България така и не направи пълна морална и правна равносметка. Лустрация не беше проведена. Хора, участвали в репресивния апарат – пряко или косвено – продължиха да заемат позиции в политиката, администрацията, съдебната система, медиите.
Това има последици и днес. Когато престъпленията не водят до отговорност, паметта се превръща в формалност. В минута мълчание без последствие, в която някои депутати седят. В символ без съдържание.
Не става дума за мъст. Става дума за ясно разграничение – кое е допустимо и кое не. Кое е престъпление и кое не подлежи на „историческо оправдание“.
Социалната носталгия – удобната подмяна
Днес комунистическият режим често е представян през носталгичен филтър – евтин хляб, сигурна работа, „ред“. Този разказ пропуска цената. Цената са разстрелите, лагерите, страхът, унищожената инициатива и загубената свобода.
Носталгията не е безобидна. Тя изтрива жертвите и нормализира насилието. Тя подготвя почвата за повторение – не на същия режим, а на същата логика: че държавата може да решава кое човешко право е излишно.
Урокът за днес – разделението не оправдава обезчовечаването
Днешна България е разделена. Политическият език е ожесточен. Изкушението от „силната ръка“ отново се появява. Именно затова 1 февруари не е дата от миналото. Той е предупреждение.
Режимите не започват с лагери. Започват с оправдания. С подмяна на правото. С внушението, че целта е по-важна от човека.
Паметта като граница
1 февруари е ден за ясно морално и историческо разграничение. Между право и насилие. Между демокрация и тоталитаризъм. Между памет и лъжа.
Докато престъпленията на комунистическия режим се омаловажават, а участието в тях остава без последствия, рискът да повторим същите грешки остава. Не под същото име. Но със същата жестокост.
Затова този ден не е просто ден за почит. Той е ден за истина. И за отговорност.
