Ние сме много бедни, а бедният човек няма как да е щастлив и да има самочувствие.
Стародавна е традицията ни, когато дойде преврат, всичко да се изколва: „от поп надолу и от даскал нагоре“, казва изследователят народопсихолог.
Ивайло Христов е завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Доцент и преподавател по “Народопсихология” в УНСС. Член е на Съюза на българските писатели.
От 2004 до 2008 г. е редактор във в. „Словото днес”, орган на Съюза на българските писатели. Автор е на множество статии и студии. Има издадени осем книги, четири от които за Николай Хайтов. В момента работи върху книга за Марко Семов. Интервю на Мая Стоянова
- Г-н Христов, през последните 20 години българинът вечно е недоволен от битието си. Проучване на ЕС показва, че се възприемаме като най-нещастната нация в света. От къде произтича проблемът?
- Колкото и странно да звучи, през годините на прехода към демократично общество и пазарно стопанство ние по-скоро се отдалечмихме от Европа като икономика, бит и култура. Няма какво да се лъжем: тепърва ще започне европеизирането на България. Това, че сме членки на ЕС, все още нищо не означава. Ние не сме европейска страна нито по бит, нито по жизнен стандарт, нито по производителност на труда. Нашето изоставане от Западна Европа е с десетилетия. И ако в началото на 90-те години на ХХ век прогнозите за пълна евроинтеграция бяха оптимистични, с течение на годините те ставаха все по-мрачни. Разрухата на селското стопанство, парализата на икономиката, драмите в бита на народа в редица отношения ни отдалечиха от Европа. Или ако перифразирам Марко Семов, това беше един емоционален, страстен, идеологически обагрен, но като цяло непремислен преход. Хората няма как да бъдат доволни. Ние сме много бедни, а бедният човек няма как да е щастлив и да има самочувствие.
- Генетично ли сме програмирани така, защото примери в българската история сочат, че сме борбена нация, готова да устоява на всякакви предизвикателства?
- Светът е променен. Българинът е емоционален, лутаме се от една крайност в друга. Спомняте си с какви надежди бяха посрещнати политическите промени от 1989 г. и какво беше последвалото разочарование. Въпреки всичко сме корав народ. Но трябва да проявяваме повече кураж и да не се поддаваме на демагогията.
- Вие се занимавате с темата за Васил Левски. Как през философията на Апостола виждате проблема с българския нихилилизъм?
- Причините за историческото ни безпаметство са няколко. Преди всичко нямаме родова интелигенция. И когато се е появявла е била погубвана. Веднага след завладяването на България от османските турци те или унищожават аристокрацията, или я принужданат да премине на тяхна страна. През втората половина на 19-ти век значителна част от възрожденската ни интелигенцшия изгаря в огъня на Априлското въстание и националноосвободителните борби. Балканските войни също посичат новопокълната ни следосвобожденска интелигенция, а в периода 1923-1925г. тя е подложена на пълен геноцид. Не е без значение и стародавната ни традиция, когато дойде преврат, всичко да се изколва: „от поп надолу и от даскал нагоре“. Покойнитят писател Венцелслав Начев казваше, че подобно посичане на българския род виси като проклятие в нашата народна съдба.
- Как скандалите с “флашките” и “патрашките” се отразяват на българската нация?
- Подобни проблеми не интересуват и не засягат голяма част от българския народ. Свидетели сме на една измислена компроматната война, която е вредна за българското общество, за развитието на страната ни към по-добро, към съзидание, а не към разруха. Според мен това е начин за отклоняване вниманието на хората от сериозни и дълбоки социални и обществени въпроси. Защо никой не се занимава например с бедността? Това е жизненоважен проблем за голяма части от населението в страната. София не е България.
- Каква е според вас е ролята на лидерите от Третата българска държава за националния ни песимизъм. Има ли сред тях водачи с позитивен заряд, които са повлияли положително на обществените нагласи?
- Разбира се, че има. Достатъчно е да спомена имената на Стефан Стамболов и Александър Стамболийски. След 1944 г. бих искал да откроя фигурата на Тодор Живков. Днес за него и за социализма се говорят всякакви небивалици и глупости, но никой не може да отрече, че през тези години имаше сигурност, достойнство, армия, култура. Словото сега е притиснато от масовата култура и диктата на електронните медии, които не признават друг идеал, различен от консумативния. Грубо казано: културата днес не участва в изграждането на облика на съвременното българско общество. Нейната човеколюбива, възпитателна, родолюбива и пр. функция е подменена от гласа на медиите, управлявани от различни финансови и икономически корпорации. Пред писателите остана изборът: или да са обречени на натиск и мизерия, т.е. да бъдат материално съсипани и „обезвредени”, или да пишат така, че да обслужват властимащите.
