ГЛАСЪТ

Българската столица се пука по шевовете и се задъхва все повече с всеки изминал ден. Но това никак не тревожи избрания за втори мандат градоначалник Бойко Борисов. За него е по-важно да иде в Страсбург и да се хвали пред ЕНП със „смазващата” победа на ГЕРБ на местните избори.

Елизабет Дафинова

Вторник, около 18 ч. в София. Обикновен делничен ден. Столичани се прибират от работа към домовете си. Претъпкан трамвай № 20. Напълнил се е порядъчно още на крайната спирка - метростанцията на ул. „Опълченска", където върти и друг превоз оттам не минава.

Бавно пълзи по бул. „Дондуков" - върху релсите плътно, без никаква дистанция, са се наредили колони от автомобили. Същото е и по двете платна отстрани на трамвайните линии. Ватманът дърпа звънеца като обезумял, но какво от това? Ченгета наоколо не се виждат - както винаги, когато са нужни. Някъде към Английската гимназия сред гъстата тълпа в трамвая младо момиче почти припада от задуха. Възрастна съпружеска двойка го подхваща от двете страни. Жената направо издърпва друга възрастна дама от една двойна седалка, мъжът до нея сам скача и освобождава мястото. Слагат девойката да седне, отварят се прозорци почти с взлом, за да влезе въздух, чуват се въпроси, изречени с писклив глас: „Има ли лекар тук?, Някой има ли вода?" Няма. Момичето вдишва студения въздух, нахлуващ от вън, поосвества се. Една жена започва да набира по GSM-а си „Бърза помощ". „Не, не - казва момичето. - Ще се обадя на баща ми."

Трамваят спира на гара Подуене. И точно в този момент ватманът обявява, че оттук нататък мотрисата вече е № 22, а не 20! И ще върви към „Ботевградско шосе", няма да завива към румънското посолство. Ей така, без обяснения! Човекът нещо смутолевя и за диспечерите, но на никого не става ясно - защо по средата на пътя, след като пътниците са си перфорирали билети, не са объркали трамвая от разсеяност и пътуват по избрания от тях маршрут...изведнъж се оказват изсипани като чували с картофи на гара Подуене. Възрастната двойка помага на девойката да слезе, подпират я на металната преграда, отделяща спирката от пътното платно. Жена на средна възраст звъни от мобилния си телефон на баща й да дойде да я прибере. Възрастните съпрузи остават да чакат с момичето. Останалите пътници, псувайки под нос, вече се качват в току-що пристигналия следващ трамвай № 20. Никой не дупчи нов билет - и правилно! Контрольори, разбира се, не се появяват, защото със сигурност ще бъдат бити - вероятно са предупредени по някакъв начин за ситуацията. На кръстовището на „Шипченски проход" и „Николай Коперник" двайсетицата спира доста преди спирката и отваря врати - няма как, мястото й е заето от мощни джипове, лъскави лимузини и почти разпаднали се трошки, чиито шофьори нервно натискат клаксоните. Коли напират от всички посоки - преминават с мръсна газ, заобикалят се, шмугват се - светофарът се сменя поне два пъти, докато трамваят успее да пресече и това кръстовище.

Това е само една случка по една линия на т. нар. градски транспорт в т. нар. пиков час в една столична вечер. Но така е всеки ден. Бас държа, че всеки софиянец може да разкаже поне десетина подобни истории, на които е станал свидетел или дори е преживял. И какво от това? На кого му пука? Най-малко на столичния кмет Бойко Борисов, който беше избран от шепа граждани за втори мандат.

Откакто е встъпил в длъжност за втори път на 19 ноември т. г., Борисов се изживява не като столичен кмет, а като премиер в сянка. Като същевременно ловко е прехвърлил на правителството да решава всички проблеми на София - ето и днес в отсъствието на градоначалника транспортният министър обяснява до коя година ще бъде готова отсечката на метрото от „Младост" до „Шератон". А Бойко отсъства, защото е в Страсбург, където развежда като мечки 9-имата областни кметове на ГЕРБ (барабар с т. нар. председател на партията Цветан Цветанов) и ги показва на де що има представител на Европейската народна партия (ЕНП). Развежда ги, хвали се с тях и убеждава европейските християндемократи колко велика е партията му и как на всяка цена трябва да има предсрочни избори, за да стане той премиер. И същевременно хленчи пред лидера на европейската десница някак си да притисне българските десни партии, членуващи в ЕНП, та да се строят зад Генерала и да „слушат неговата команда". А шефът на Европарламента Ханс-Герт Пьотеринг поздравява Борисов, потупва го по рамото и „вярва", че той ще е следващият български министър-председател - очевидно и в Европа вече са разбрали, че Бойко се радва като дете на всяка похвала и всяка дрънкулка под формата на орден или медал, получен от някъде си или от някого.

Борисов тихомълком успя да дезертира и от най-парливия проблем - боклука на столицата и протестите на суходолци - като прехвърли и него за решаване на държавата в лицето на полицията, жандармерията и екоминистерството.

Откакто Борисов е поел втория си кметски мандат в София, цяла България отново се събужда и заспива с него, слушайки в захлас „компетентните" му мнения по всевъзможни въпроси в държавата, повечето от които въобще не са негова работа - като новата Национална агенция „Сигурност" например. Понеже вече се вижда премиер, побърза да „изземе" на президента „функцията" да назначава шефа на въпросната институция. Освен това се скара с Първанов и за трасето „Мизия", и се опита да „нареди" на вътрешния министър Петков всяка сутрин да му "рапортува" кой държавен мъж или чужда делегация са ползвали въпросния маршрут (лесно можем да си представим какъв е бил отговорът на съответния министър). Очевидно, правомощията на разделените по конституция власти доста са се поомешали в главата Бойкова. След това пък даде гениалната идея в партийните клубове да се лекуват наркомани - така партиите няма да ги превръщат в кръчми и да печелят от тях. Изобщо, оказа се, че за някои проблеми столичният градоначалник има прости решения и е направо чудно как никой друг преди него не се е сетил за тях - премахваме трасето „Мизия" и задръстванията в София изчезват от само себе си; отнемаме клубовете на партиите, настаняваме в тях наркозависими за лечение и проблемът се смалява в пъти.

"Мъдрите" мисли на Бойко текат целодневно от телевизии и радиа, сипят се от вестници. Искаме или не, научаваме какво би направил той, ако е премиер, в един или друг случай, защото ако пропуснем вечерните тв новини, то със сигурност ще прочетем в утрешния вестник или случайно ще чуем по радиото, докато киснем в поредното задръстване на някой столичен булевард.

Понякога имам усещането, че като стане сутрин, изслушва прегледа на печата, ориентира се какви ще са дискутираните през деня теми и започва да звъни по телефона на репортери, зам.-главни редактори и главни редактори от страх да не би някоя медиа да го подмине и да не пусне какво той мисли по този или онзи въпрос. Силно се съмнявам, че кметът на Париж, Лондон, Рим, Москва или Ню Йорк бива питан за щяло и не щяло ката ден! А когато нашият столичен градоначалник не дава интервюта, кани в кабинета си холивудски звезди и други знаменитости като Антонио Бандерас, Морган Фрийман, Ева Херцигова - и се снима с тях. Все изключително тежки и отговорни кметски задължения.

И някъде измежду всички тези заетости на столичния градоначалник чуваме по нещо за някакъв план за развитие на София до две хиляди и не знам коя си година, в който се говори за подземни гаражи, завод за боклука, четирилентови платна, надземни железници, велосипедни алеи - все неща, които на изтормозения до побъркване софиянец звучат като „Приказки от 1001 нощ". Пък изпълнимостта им и упоменатите срокове за построяването им - като научна фантастика от далечното бъдеще.

А градът се задъхва все повече и повече с всеки изминал ден. Той се нуждае от спешни мерки и действия, ако може предприети и свършени още вчера, дори не днес - с размах, с денонощна работа, с отговорност. Само че няма кой! На кого му пука! Кметът Борисов се е вживял в ролята на премиер, дето седне и дето стане за предсрочни избори бълнува, пък столицата - кучета я яли (и в буквалния смисъл). Някакви зам.-кметове нещо шават, нещо разправят пред някакви микрофони, ама като го няма сайбията да си каже тежката дума...Общинският съвет и той май нещо се събира, нещо гласува, но като изключим безумния експеримент с цепнатия на две маршрут на автобусна линия № 72, за друго никой не разбра.

Затова още дълго ще си ходим по изпочупените плочки на т. нар. тротоари, ще си трошим колите в дупките по асфалта, ще газим кал и локви до колене, ще се задушаваме в мръсните и миризливи рейсове, ще се лашкаме в изпочупените тролеи, ще пътуваме по час и половина до работните си места, които иначе на километри никак не са далече, и пак за толкова ще се прибираме изнервени и скапани...Но ако желаем, за повдигане на самочувствието и оправяне на настроението, можем да си закачим на стената портрет на бате Бойко по бицепси или в компанията на Ева Херцигова, или пък на Цеца Величкович, може и на Ивана. И това е нещо, като не може да се направи друго. А иначе пак ще си псуваме под нос като тръгнем за работа...

Всъщност ние сме си такива от край време - още от Вазовите хъшове. В кръчмата се зъбят на тирана, заканват се, по-смели са от лъвове, готови да тръгнат на бой на мига...Но като изтрезнеят на другата сутрин се правят, че не помнят, крият се по кьошетата от срам и страх, да не би някой да им припомни снощния бабаитлък и да ги призове да изпълнят обещанията си. В днешно време кръчмата е заместена от интернет форумите - там се признават горчиви истини, анонимно се изказват откровени мнения и се предлагат големи идеи, пишат се призиви за промяна на статуквото, за поемане на отговорност и т.н. Но в деня на изборите същите тези смели писачи си остават в къщи и си казват: пука ми кого ще изберат, пак нищо няма да се промени!

Точно така - защо да ни пука! В края на краищата ние живеем зле, както впрочем сме си свикнали, а „избраниците" - не. О, те даже живеят много добре, като истински човеци - с граждански, конституционни и всякакви други права, включително и с право на щастие, както пише в американската конституция. Е, някои ги гризат нереализирани амбиции и прекомерни желания...Но май именно за тези техни тегоби не би трябвало да ни пука, а не да сме безразлични за собствените ни съдби.