„Случаят „Петрохан“ не е просто изолиран инцидент, а показа нещо по-дълбоко от конкретния повод. Освети отслабеното усещане за държавност и дефицита на доверие в институциите. Масово и открито се артикулира недоверието към полицията, прокуратурата и съдебната система. Това недоверие има исторически предпоставки. Българинът традиционно не изпитва особено доверие към държавата, а комунистическият режим допълнително нанесе щети върху усещането за върховенство на закона. Историята показва, че конфликтите не са фатални сами по себе си – фатална е липсата на базов консенсус за посоката на развитие“.
Това каза доц. д-р Светослав Живков – историк и преподавател в Историческия факултет на Софийския университет, в интервю за ФрогНюз.
Българското общество отново изглежда напрегнато – избори, спорове около еврото, институционални кризи и видимо нарастващо недоверие към властта. Дали това е исторически пик на разделение или пореден етап от по-дълъг процес, който съпътства модерната българска държава още от Освобождението насам? И има ли България онзи базов консенсус, без който конфликтите се превръщат в дълбоки разломи?
Светослав Живков проследява историческите пластове на обществените разделения – от конституционните спорове след Освобождението, през войните и 9 септември 1944 г., до днешната криза на доверие и липсата на стратегическа визия.
„Разломите са естествени, но въпросът е има ли базов консенсус“
Ако погледнем назад в българската история от Освобождението насам – в модерния период – кои са моментите, които бихте определили като най-дълбоко разделящи обществото, имало ли е изобщо реално, а не митологизирано национално единство?
Няма общество, което да е безконфликтно. В политологията съществува понятието „разломи“ – устойчиви разделителни линии, които минават през всяко общество. Те могат да бъдат социални, политически, културни. Европейските общества, особено през XX век, се характеризират с все по-голям брой подобни разломи. И колкото повече се доближаваме до нашето време, толкова повече те се умножават. Това обяснява и фрагментацията на партийните системи – не само в България, а в цяла Европа.
Ако се върнем назад и твърдим, че някога сме били напълно единни и единодушни, това би било силно пресилено. В първите години след Освобождението първият сериозен въпрос, който разделя елита – ако не цялото общество – е конституционният. Дали България да върви към ясно парламентарно управление или към модел с по-силна, доминираща роля на монарха? Това е дебат, който се води на върха на обществото и не засяга пряко ежедневието на масата хора.
Следва националният въпрос – проблемът за българите, останали под чужда власт в Македония и Одринска Тракия. Той вече има по-широк обществен отзвук, но пак е до голяма степен елитарен. Обикновеният селски човек, който е мнозинство в онези години, не участва пряко в този дебат.
По-сериозното и реално масово разделение идва с появата на Българския земеделски народен съюз в първото десетилетие на XX век. Тук вече виждаме ясно конфликта по оста град–село. Това е първият истински дълбок социален разлом. България е аграрно общество. Градовете започват да се модернизират по-бързо, докато селото изостава. Този процес поражда напрежение.
След Първата световна война – пик на напрежението
Кога напрежението достига своята най-висока точка?
Ако можем да говорим за пик на политическо напрежение и политическо насилие – не само в България, а и на Балканите и в Европа – това са месеците след Първата световна война. Обедняването, социалните последици от Голямата война, бежанските вълни – всичко това води до сериозно социално противопоставяне, което се пренася и в политиката.
Външният фактор също играе роля. Появата на Съветска Русия и Коминтерна, чиято цел е подриване на съществуващите европейски държави, допълнително катализира напрежението. В България това намира отражение в дейността на комунистическата партия.
Разбира се, между двете световни войни не всичко е насилие и кризи. След 1926 г. има относително успокояване. Но превратът от 1934 г. практически ликвидира демокрацията – и това става без сериозна обществена съпротива. Този факт също е показателен.
Следващият голям разлом е 9 септември 1944 г. Това е събитие, което бележи края на една епоха. Може да се говори много по него, но безспорно става дума за фундаментална историческа преломна точка.
Модернизацията и консенсусът преди 1944 г.
Важно е да се подчертае нещо съществено. Въпреки различията по конституционния и националния въпрос, българският политически елит до Втората световна война има консенсус по стратегическата посока – България да се развива като модерна европейска държава.
В края на XIX век нашето общество е по-скоро ориенталско по своя характер. Ролята на политическия елит – с всички негови недостатъци – е, че чрез законодателството, чрез правителствените политики, стимулира модернизацията и европеизацията.
Търновската конституция е изключително модерна за времето си. Изборните закони, наказателното право, стопанската политика също показват стремеж към европейски модел. Войните, особено Първата световна, до голяма степен разрушават този консенсус.
Социалната структура – защо конфликтите са различни от западните
Ако излезем от нивото на елита и погледнем обикновените хора – какви са разделенията там: идеологически или икономически?
България няма класическата западна структура на класи. Нямаме аристокрация, нямаме силна индустриална буржоазия. Доминиращата фигура е дребният селски собственик. Той не е капиталист, но не е и пролетарий. Работи собствената си земя.
До Балканските войни почти няма хора без земя. Мнозинството притежава между 50 и 150 декара. Те не са богати, но имат поминък.
След войните картината се променя. Появяват се значителни групи без имот и без перспектива. Бежанските вълни от Македония и Тракия задълбочават проблема. Българската икономика не е достатъчно индустриализирана, за да поеме тази работна ръка. Ситуацията напомня на кризисните 90-те години на XX век.
В подобна среда радикалните идеи намират почва. Това не означава, че въстанията и екстремизмът са оправдани, но те не възникват във вакуум.
Недоверието към държавата – исторически пластове
Да прехвърлим разговора към днешния ден – например към случая „Петрохан“ – дали обществената реакция е симптом на историческо недоверие към държавата или става дума за различен феномен?
Реакцията по този казус действително показа нещо по-дълбоко от конкретния повод. Ако се абстрахираме от самите трагични събития и от това каква е точната им правна квалификация, по-важно е друго: за пръв път толкова масово и открито се артикулира недоверието към институциите.
Публичната реакция беше: „Ние не вярваме на полицията, не вярваме на прокуратурата, не вярваме на съдебната система, не вярваме на правителството“. Това не възниква от нищото. Това има исторически предпоставки.
Българинът традиционно не изпитва особено доверие към държавата – още преди Втората световна война. Държавата често се възприема като нещо външно, а не като общностна институция. Комунистическият режим допълнително нанася щети върху усещането за върховенство на закона. В онзи период държавата се свързва повече със страх и контрол, отколкото със справедливост.
Разбира се, не можем 35 години по-късно да обясняваме всичко с комунистическия режим. Това би било бягство от отговорност. Но когато анализираме предпоставките за днешното недоверие, няма как да не отчетем този исторически пласт.
Друг важен момент е липсата на пълна и навременна информация. Когато обществото няма яснота, започват слухове, съмнения и конспиративни версии. В подобни случаи институционалната реакция е решаваща. Ако тя изглежда закъсняла, пасивна или формална, недоверието се задълбочава.
В конкретния случай стана ясно, че години наред е имало сигнали и пасивност. Това създава усещането не просто за пропуск, а за системен проблем – за липса на превенция и за формално „отчитане на дейност“, без реален резултат. А когато обществото вижда, че трагедия може да бъде предотвратена, но не е била, реакцията неизбежно е остра.
Казусът придоби и политически измерения. Когато има връзки – преки или косвени – с политически фигури или партии, темата вече не е само криминална. Тя става политическа. А в предизборна среда всяка подобна ситуация се използва – или за минимизиране на щети, или за търсене на политически дивидент.
Това, вместо да успокои обществото, засилва усещането, че истината е вторична, а партийната изгода – водеща. И така недоверието се възпроизвежда.
В крайна сметка случаят „Петрохан“ не е просто изолиран инцидент. Той освети по-широк проблем – отслабено усещане за държавност, дефицит на доверие в институциите и липса на устойчив консенсус за това как функционира правовата държава.
В пик на разделение ли сме?
Предстоят избори, темата за еврото също раздели обществото. В пик ли сме на обществено разделение?
Не бих казал, че сме в някакъв пик, защото след пика следва успокоение, а ние не виждаме признаци за такова. По-скоро сме на следващ етап от един процес, който върви от години. Кампаниите естествено засилват напрежението. Случайности или нелепи събития допълнително го изострят. И в следващите седмици ще виждаме как различни политически сили си прехвърлят отговорност.
Проблемът е, че така отново се измества разговорът от основните въпроси, а те са свързани с усещането за липса на държавност и за отслабено върховенство на закона. Не е нормално години наред да има сигнали, пасивност, формално отчитане на дейност и в крайна сметка да няма реална превенция.
Това не е въпрос само на един конкретен казус. Това показва по-широк проблем. Държавата изглежда сякаш върви на самотек. Бюджетът закъснява. Основните политики на всяко правителство минават през бюджета, а когато той не е ясен, трудно можем да говорим за реформи. В момента не виждаме реални структурни промени в ключови системи.
Парламентът заседава, но често се занимава с партийни въпроси, с промени в изборни правила в последния момент, с взаимни обвинения. Доминират черният пиар и прехвърлянето на топката. Това неминуемо увеличава социалното недоволство.
Да, влизането в еврозоната е успех. Но този успех можеше да бъде постигнат по-рано. А в други сфери – здравеопазване, инфраструктура, правораздаване – проблемите остават.
Какъв е урокът?
Можем ли да извлечем исторически урок, за да избегнем задълбочаване на разделението?
Историята показва, че самите конфликти не са нещо необичайно. Въпросът е дали има базов консенсус по стратегическите цели. В периода преди Втората световна война, с изключение на кратките години след Първата, политическият елит има съгласие, че България трябва да се модернизира и да върви в европейска посока.
Днес такъв стратегически консенсус трудно се вижда. Липсва ясна визия за посоката на развитие. Липсва съгласие по основните приоритети. А без такова съгласие реформите са почти невъзможни.
Разбира се, избирателите решават. Но те избират измежду алтернативите, които политическата система им предлага. Ако липсват убедителни визии и отговорни лидери, разделенията няма да намалеят.
Историческият урок по-скоро е, че без доверие в институциите и без стратегическа посока обществото се фрагментира. А когато има поне минимален консенсус за целите, дори тежките кризи могат да бъдат преодолени.
Илияна Маринкова
