Годишният доклад на „WindEurope“ за 2025 г. очертава една Европа на две скорости. От едната страна е икономическата мощ на държави като Германия и Литва, които инвестираха рекордните 45 милиарда евро, за да превърнат вятъра в стратегически ресурс. От другата е България – държава, която притежава природния ресурс, но липсва политическия капитал да го конвертира в индустриална сигурност. Докато нашите съседи изграждат мрежи на бъдещето, ние продължаваме да водим дебати от миналия век, подхранвани от административна немощ и местни страхове.
Изграждането на 19,1 гигавата (GW) нови мощности в Европа е ясен сигнал: вятърът вече не е експериментална „зелена“ добавка, а гръбнак на енергийния суверенитет.
Случаят с Литва е пример за стратегическо мислене. Балтийската държава инсталира 759 мегавата и увеличи капацитета си с 40%. Така тя успя да покрие една трета от енергийното си потребление от вятър. Това не е просто екологичен успех, а геополитически щит. Той позволи на Вилнюс окончателно да се отдели от руската енергийна мрежа.
Балканският парадокс: Съседите капитализират нашия пропуск
Докато София лавира между европейските ангажименти и вътрешния популизъм, съседна Турция агресивно заема лидерски позиции с нови 2,1 гигавата мощности.
Иронията е болезнена: същият вятър, който преминава през българската територия, се „улавя“ само на няколкостотин километра на юг или север (в Румъния). Така съседите ни конвертират общия ни климатичен ресурс в конкурентно предимство за своята индустрия и осигуряват по-евтин ток за заводите си.
В България обаче проектите за вятърна енергия – в Добруджа или в Черно море – се сблъскват със систематичен отпор. От една страна стоят легитимните опасения на земеделците за плодородния чернозем, а от друга – страховете на туристическия бранш за „хоризонта“. Липсва обаче държавническата медиация, която да превърне тези конфликти в конструктивни решения. Липсата на ясна национална стратегия прави всеки нов ветрогенератор повод за „гражданска война“, вместо инвестиция в бъдещето.
Цената на икономическия изолационизъм
Предизвикателствата в доклада – нуждата от модерна преносна мрежа и бърза електрификация – у нас звучат почти сюрреалистично.
Ние все още сме на етап „разрешителни“ и „протести“. Документът предвижда изграждането на нови 151 гигавата до 2030 г. Лъвският пай от тях ще отиде в държави, които вече подготвиха законодателната си база.
Анализът е категоричен: България рискува да остане енергиен „апендикс“ на Балканите. Отказът да конвертираме природните дадености в индустриална мощ не е защита на традицията, а форма на икономическо самоубийство.
Парадоксът на нашето време ще бъде завършен, когато след няколко години започнем да внасяме скъп „зелен“ ток от Литва, Румъния или Турция. Ще плащаме за ресурс, който днес наричаме „заплаха“, докато пазим статуквото на собствената си енергийна бедност.
