Ще отидете за 3 март на връх Шипка? Ще заведете и децата си? Чудесно. Но преди това е добре да си припомним някои важни неща. Паметникът на свободата е издигнат на връх Свети Никола, а не на Шипка – това е друг връх. Паметникът е част от комплекса Парк-музей „Шипка“.
На 3 март ще видим политици, решили да използват празника за предизборната си кампания. И да се покажат „сред народа“.
Ще се получи много повече политическо мероприятие, отколкото честване на Освобождението.
Време е да извадим българското опълчение като подтекст към водещите благодарности към Русия. Император Александър II несъмнено има голяма заслуга за опита страната ни да получи независимост, но не по-малка е заслугата на българските опълченци. Първо: след Априлското въстание българските земи вече са били готови за извоюване на независимост. Цариградската конференция, натиск на великите сили срещу Високата порта, криза в османската империя, невъзможност повече да бъде държан българския народ в подчинение, което той е решен да отхвърли.
Свободата е дълъг, сложен и кървав процес, който българите изминават без чужда помощ (в 12 войни преди Освободителната Русия не си мръдва пръста за нас, предпочитайки да флиртува с Румъния, Гърция и Сърбия…)
За самия 3 март вече сме наясно, че е символична дата, от която започва нов етап в историята ни. Това е българският прочит. 3 март за Русия е денят, в който през 1855 г. Александър II се възкачва на престола. Граф Игнатиев, когото помним като доволния руски дипломат от смъртната присъда на Левски, договаря с турската страна датата да е тази. Дори се организира тържествена вечеря в Сан Стефано, на която се вдига тост в прослава на император Александър II. Факт е, че там се подписва предварителен мирен договор между Руската и Османската империя. От руска страна подписи слагат граф Николай Павлович Игнатиев и Александър Нелидов, а от турска - външният министър Савфет Мехмед паша и посланикът в Германия Садулах бей. Предвижда се създаването на автономно, трибутарно княжество България. В Сан Стефано няма български представители.
После България е разделена на две части - Източна Румелия, под контрола на Високата порта и Княжество България с орязани земи, свободи и под контрола на Русия.
Но да се върнем към българските опълченци. Именно оцелелите от кървавите сражения нашенци взимат решение през 1920 г. да се вдигне Паметник на свободата. Построен е с доброволни дарения от целия български народ, който по онова време далеч не е разполагал с възможностите на хората днес. През 1934 г. готовият паметник е открит от цар Борис III. Архитект на монумента е Атанас Донков, а скулптор Александър Андреев.
Българското опълчение
Още през есента на 1876 година в Кишинев се събират около 700 български доброволци, които са издържани от Кишиневското българско общество със съдействието на руски и украински славянофилски организации. В навечерието на войната опълчението наброява над 1400 души, половината от тях българи от Украйна и Бесарабия. В редиците на доброволната войска влизат българи от 14 до 65-годишна възраст.
Командният състав наброява 136 офицери, сред които българи офицери и подофицери.
Всяко година се изброяват руски генерали и командири, но в сянка остават доблестни чинове като подп. Константин Кесяков, капитан Райчо Николов,
поручиците Петър Алексиев, Петко Стоянов, Константин Шиваров, Атанас Узунов, Димитър Филов, Данаил Николаев, Стефан Любомски, подпоручиците Стефан Кисов, Аврам Гуджев, Олимпий Панов и Коста Паница.
Участват също български лекари между които Константин Бонев, Сава Мирков, Константин Везенков, Андрей Богданов, Иван Панов, Яков Петкович.
Руското командване първоначално се отнася с нескрито подозрение по отношение на подготовката и способностите на българите, които в сраженията на връх Никола и Шипченския проход са над 7 500 (според някои източници над 10-12 хиляди). Още в първите сражения обаче те показват чудеса от храброст и доказват, че са страхотни воини ("... кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса", както пише Иван Вазов в "Опълченците на Шипка"), а не „поддържащ отряд“, за какъвто са считани от руското командване.
За Самарското знаме няма да говорим този път - всеки знае защо и къде е ушито. Ще припомним само, че всъщност то е поръчано за Априлското въстание през 1876 г., но стига до нашите земи година по-късно.
Нищо даром не сме получили. В руско-турските войни от 1768-а, завършила с подписването на договорът от Кючук Кайнарджа, край Силистра до последната – през 1877-1878 г. като доброволци, въоръжени отряди и разузнавателни части загиват над 200 000 българи, според руски дипломатически източници.
На 3 март ще чуем за пореден път милион благодарности към Русия и руския народ. Добре. Но да не премълчаваме другите, паднали в боевете през онази война. Финландци, румънци, сърби, поляци...
По данни от архивите най-много жертви дават украинците. Има логично обяснение. На територията на Украйна са основните бази за формирането на императорската действаща армия преди заминаването й за Балканите през 1877 г.. В резултат от развитията около Източната криза още през 1876 г. руският цар Александър ІІ издава указ за мобилизация на войските от украинските военни окръзи – Киевски, Харкивски и Одески. В техния състав, почти изцяло, влизат украинци. Основно от жители на Полтавска и Харкивска губернии са комплектувани 33-ти Елецки, 34-ти Севски, 35-ти Брянски и 36-ти Орловски пехотен полк. От мобилизираните от Киевски, Одески и Харкивски военни окръзи се обновява и 48-ми Одески пехотен полк. В град Катеринослав, както и в целия тамошен окръг се настаняват и се попълват съответно 133-ти Симферополски, 134-ти Феодосийски и 136-ти Таганрозки пехотен полк. Тук са още и 7-ми Олвиополски улански, 7-ми Кинбурзки драгунски полк, 9-ти Бузки улански полк. Хиляди украинци служат също в 53-ти Волински, 54-ти Мински, 129-ти Бесарабски, 130-ти Херсонски, 131-ти Тирасполски и редица други полкове.
Полкове, формирани основно от населението на украинските губернии, се прославят много битки. На 4 юли 1877 г. 20-ти Галицки пехотен полк взима участие в боевете за Никопол. Край Ловеч на 22 август 1877 г. храбро се сражават и загиват много украинци.
Решаващо е украинското участие и в битката при Шипченския проход. В отбраната на прохода участват 35-ти Брянски и 36-ти Орловски полк, в които служат полтавчани; 4-та стрелкова бригада, съставена от жители на Херсонска област, която заради героизма си е кръстена „Желязна“. Рамо до рамо с българите те отбиват кървавите турски атаки.
Шипченският проход е защитаван и от 36-ти Орловски пехотен полк, от пет български опълченски дружини и няколко други по-малки части.
Така че украинците са заслужили място в нашата история, както и руснаци, румънци, финландци, сърби и др., участвали в 11-тата Руско-турска война през 1877-1878 г.
Но най-важното: Да не забравяме нашите герои, когато отиваме на върха на 3 март. България я има днес благодарение и на тях.
Силни сме в речите и възстановките, редно е да опресним и паметта си.
Фрог нюз
