Стратегическото партньорство с Баку се превърна в основен стълб на българската енергийна сигурност. В условията на пазарни сътресения и геополитическа несигурност, Азербайджан вече покрива близо 40% от нуждите на страната ни. Но докато официалните власти отчитат стабилност, експертите предупреждават за скритите мини зад дългосрочните договори.
По време на Министерската среща в Баку, енергийният министър Трайчо Трайков подчерта, че 25-годишният договор с Азербайджан осигурява предвидимост, която липсва на свободния пазар. България вече е ключова част от Южния газов коридор чрез връзката с Гърция (IGB), а проектът за „Вертикален газов коридор“ ще увеличи транзитния ни капацитет към Европа с 50%.
Макар цифрите да звучат внушително, българският потребител трябва да е наясно с няколко критични фактора:
Транзитна зависимост от Турция: Целият поток преминава през турска територия. Това поставя Анкара в ролята на „диспечер“, от чиято политическа воля зависи ритмичността на доставките за София.
Капанът „Вземи или плати“: Дългосрочните споразумения ни задължават да изкупуваме договорените количества. Ако втечненият газ (LNG) на борсите поевтинее рязко, България остава обвързана с цената от Баку, дори тя да е по-висока в дадения момент.
Логистична надбавка: Пътят на газа от Каспийско море до България е над 3500 км. Транзитните такси през няколко държави неизбежно се трупат върху крайната сметка на бизнеса и домакинствата.
В свят, в който енергетиката се използва като оръжие, „най-евтиното“ често излиза най-скъпо. Макар договорът с Азербайджан да носи своите икономически рискове и транзитни зависимости, в момента той е единствената реална „застраховка живот“ за България.
Алтернативата – пълна зависимост от спот пазарите или руския газ – крие далеч по-голяма опасност от енергиен колапс. Сигурността има своята цена и в момента България избира да я плати, за да запази суверенитета си.
