Пиша ти, защото днес тишината в стаята е по-различна. Сигурно усещаш, че нещо се е променило. Твоите дървени ръце днес тежат повече, а конците, които те движеха, сякаш са изгубили силата си. Днес твоята „майка“, твоят глас и твоята душа – Слава Рачева, реши, че е време да ни каже последното си „Лека нощ“.
Знам, че сигурно ти е странно. Десетилетия наред тя те криеше зад гърба си, за да светиш ти. Тя избра да бъде невидима, да няма лице, да няма суета, само за да може ти да си истински за нас. В свят, обсебен от фалш, евтина слава и лицемерие, тя ти подари целия си живот, без да поиска нито веднъж да застане пред теб. Тя не искаше да бъде „звезда“, тя искаше ти да бъдеш приятел.
Знаеш ли какво отнесе тя със себе си, Педя човек?
Отнесе магията на слушането. Днес децата не те разбират – те искат всичко на мига, да им крещи от екрана, да е нарисувано в 3D. Те нямат търпението, с което тя ни дари. Тя ни учеше да си „дорисуваме“ приказката в главите. Когато тя говореше през теб, всеки от нас си представяше своята гора и своята къщичка. С нея си отиде онова въображение, което не се нуждае от батерии и 5G, за да работи.
Отнесе и чистотата на езика. С нейния глас ние не просто слушахме истории, ние се учехме как звучи българската реч, когато е мека, правилна и пълна с обич. Без жаргон и без излишен фалш. Тя беше нашият жив еталон, който днес трудно ще намерим в телевизора.
Но най-вече, малък приятелю, тя отнесе нашата „обща нишка“.
Тя беше единствената, която можеше да приспи едновременно децата в София и тези в най-забравеното от Бога село на границата. Тя ни правеше общност, без да ни го натрапва. Днес сме се барикадирали в собствените си кутийки, отровени от едно постоянно, фоново подозрение към всичко и всеки. Живеем в общество, което е разглобено на съставните си части – разделени сме на лагери по всички всевъзможни теми и идеи, докато лицемерието се превърна в задължителен тренд за оцеляване.
Вече нямаме общи герои, нямаме споделена тишина, нямаме дори онова общо „Лека нощ“, което някога изтриваше разликите между нас. Сега сме просто милиони самотници, които се гледат презрително през екраните си, стиснали смартфоните като последно убежище на егото си. С нея си отиде илюзията, че все още има нещо по-голямо от дребните ни вражди, което може да ни събере под едно одеяло в 19:50 ч.
Така че, Педя човек, не плачи. Ти си най-щастливата кукла на света, защото имаше нейната душа. Сега тя просто се премести в онази стая на паметта ни, където винаги е топло и приказката тепърва започва.
А ние? Ние ще се опитаме да не забравяме, че за да видиш вълшебството, понякога трябва просто да затвориш очи и да слушаш.
Сбогом, Слава. Поздрави Педя човек.
Констанца Илиева
