Винаги намирам сили за характер, когато прося месо – куча чувствителност
Аз давам обяснения и препоръки за долния текст. Както искаш разбирай „долния”.
1. Първо, пак напомням за лъжците.
2. Второ – за себе си.
За пореден път и вече не малко скучен се гневя на: Мобилен оператор - постоянно ни обяснява с дебилни реклами, че получаваме «0 стотинки на минута» и после ни дере милиарди стотинки. Тормозят те фирми събирачи които никои не ги знае нито какви са, нито какво са и те заплашват, мъчат по телефона (абсолютно незаконно). При положение, че подаваш пет жалби и не ти се отговаря. Това се наричало мълчалив отказ от страна на айдушкия оператор?!?!? Абе, Оператора, да не е някаква красавица в бар, на която си намигнал? Трябва да търсим Държавата. Тя единствена може да ги спре. Ако не е подкупена, разбира се. Прокуратурата също. Подавайте хиляди жалби срещу тормозещите фирми. Тормозът е незаконен и сметките са ни недоказани и бъдете сигурни - надписани. Пред кого се отчитат наглеците? И кой ги контролира, за да сме сигурни, че не ни надписват? Медиите са подкупени. Операторът си е осигурил комфорт чрез рекламно време и поток на пари. Трябва да се направи референдум, третиращ надзора и контрола на мобилните кърлежи. Да си ги внесем от чужбина независимите надзорници. Има обаче нещо много странно. Розовите западняци които представляват компанията майка, когато стъпят тука, веднага се превръщат в рефлективна циганка от Женския пазар. И почват да ни лъжат. Как пък толкова сме заразителни с нашия манталитет, че за дни се къпят в “българщина"? Имам приятел, който работеше на много отговорна длъжност в строежа на метрото. Той ми каза, че японците на втория месец са пропили ракия и са прослушали чалга, та се наложило постоянно да отзовават строители и да ги заменят с нови.
Как да го напиша, как да го изкрещя това, че трябва да се бунтуваме срещу тази гнусотия със „задължителните” за двадесет и първи век консумативи. Телефоните, парното, тока. Лъже се ужасяващо. Как се разбира, че имате натрупани сметки? От фактурирани листчета?
Ташак! Трябва независим контрол към всеки монополист! Трябва съд за 0.01 ст., защото са милиарди тези 0.01 ст.! Които някак си минават по фактурите. И кой казва колко време е текъл разговорът? Ами само ако няколко секунди на минута са в повече, това при милиони потребители са милиони левове на месец! Как се доказва, че не са? А и артистите сме готови на всичко за пет лева. Та даже и се киприм по рекламите на Оператора с някакво фалшиво достойнство и жълти стотинки.
Знам за моралните компромиси, мазнята и оцелявщината в моята професия. Знам сега кои са бременни и кой с кого е спал, и кой е тежък, скрит педеруга. Но си пазя морала и мълча дори пред редактора на този вестник, защото така трябва. Знам за тщеславните полуграмотни и некадърни артистчета от общинските театри, които, когато ги посети Фандъкова, все едно получават причастие и езиците им добиват формата на общински гъз. В смисъл, че и езикът е цепнат по средата. Вечни оплаквачи, че са зле, а не са. И са прави форумците, като ни плюят артистите. Ама са прави, защото са прости! Как се въртоли човек в цялата тая гмеж от гълтане на лайняна каша? И си пази морала... Как се оцелява с морална професия в безморална среда?
Ето че от ежедневните теми се ЗАРЕДИХ. Сега ми е по-добре. Настъпи някакво блажено спокойствие и погледнах към стената, за да намеря следващото изречение, и там обаче видях Сашо Диков в халат. Той стоеше върху някакъв бутафорен сал, който не плуваше (защото беше в хладилник) и сочеше с мигли към шарена матрьошка на Бойко Борисов, правейки й забележки, че не се казва “вървиМЕ", а "вървиМ" Няма лайно, което е изскочило обратно извън дупката с двете тухли. И аз се смесвам, потъвам и втвърдявам. И се оплаквам. Аз съм лачено лайно Пише си форумецът, подразнен от искреността ми и печатното ми право на глас, ама не вниква тъпият гъз, че с цялото си сърце се опитвам да вменя поне някаква гордост, въпреки че е грях, поне някаква глава, въпреки че сабя не я сече, защото е наведена. И гледа главата точно към тази дупка с двете тухли, от която не можем да изскочим. И хвърлям, хвърлям безбройни пресекулки на отровната си мисъл и те някак си летят и изгарят с пукот и пак ми се връща в объркания мозък апелът към сламката, която чете този текст, и я моля да издържи, защото все още я стискам! Без да осъзнавам, че и тя е суха и жълта, уморена и тънка, и къса!
Гледам си сърцето и разбирам, че то има двойна воля. Две очи, две уши, две ръце, два дроба, два бъбрека, два крака, две кутрета, два палеца, два тестиса и Едно сърце. Каква иронична отговорност. Двойна воля. И затова казва напусналият езерото и отишъл в планината, че живее с воля. Като сляп сред хората за да не изгуби ръката му вяра в твърдото. С двойна воля. Воля, която вещае компромис. Двойници сме на самите себе си. Ние сме криво огледало на самоцитата си. Ние кипим с фалшива радост от отражението си, а всъщност го мразим. Защото е криво и мръсно. Несъответно и невярно. Страхливо и злокобно. Тинесто и плесенясало от страх и угода! Ама е нашето отражение. Наистина човек трябва да е свободен от погнуса. От суета. Трябва да обръщаме очи към стреса, към сивото и да го гледаме направо. Не ококорено, а злобно и с гняв! Различаваме се вероломно, а думите са ни едни. И за злото има бъдеще. А пък аз имам куча чувствителност Винаги намирам сили за характер, когато прося месо.
Някой ще забележи ли това, което пиша, бе, здраво спящи простаци? „Цигани отиват на театър”!* Ето това ми е мечтата. Лека нощ. * цитатът е от едно четиристишие, което ми каза Борето Стоилов
