Данните на МВР и прокуратурата показват, че през 2025 г. сигналите и делата за домашно насилие са се увеличили с над 15% спрямо предходната година. Ръстът е тревожен и устойчив. Само в Софийската районна прокуратура делата за телесни повреди, свързани с домашно насилие, са с 60% повече. Внесените обвинителни актове са 112, сключените споразумения – почти 70, а осъдените лица – 171.
Зад тези числа стоят човешки истории. Истории, които рядко започват с насилие.
„Започва като любов, превръща се в контрол“
„Започнах да живея в насилие преди повече от 5 години“. Така започва разказа си в ефира на bTV Весела от Стара Загора. В началото партньорът ѝ бил внимателен и грижовен. Всичко се променило, когато забременяла.
„Започнаха обидите – „прасе, свиня“, заплахи... Детето ми беше на една година, когато баща му започна да го учи да ме нарича не „мамо“, а „прасе“, разказва тя.
Случаят ѝ не е изключение, а модел. Домашното насилие рядко започва с удари. То започва с изолация, с контрол, с подкопаване на достойнството. С постепенното разрушаване на личността.
Раздялата също не е гаранция за край. „То се свиква в един момент. Но това ли трябва да бъде животът ми занапред? И на детето ми?“, пита Весела.
Домашното насилие рядко започва с удари. В повечето случаи то се развива постепенно. Първо идва контролът – върху облеклото, върху контактите, върху ежедневните решения. След това се появяват обидите, подценяването, изолацията.
Психическото насилие често остава невидимо за околните. То не оставя следи по тялото, но променя поведението. Жертвата започва да се затваря, да избягва социални контакти, да губи увереност.
В този процес границите се разместват. Това, което първоначално изглежда недопустимо, постепенно започва да се приема като „нормално“.
Невидимото насилие
Психическото насилие остава най-трудно доказуемо. Липсват синини, липсват медицински документи, липсват свидетели.
Една от основните пречки пред разкриването на домашното насилие е липсата на доказателства. В много случаи няма свидетели. Няма записи. Няма документи.
Това е особено валидно при психическия тормоз. Без видими следи доказването му в съдебна среда остава изключително трудно.
Дори при физическо насилие, процесът не е лесен. Жертвите често подават сигнал със закъснение. Понякога го оттеглят. Причините са различни – страх, икономическа зависимост, деца, липса на подкрепа.
Така много случаи остават извън системата.
Профилът на насилника
Според прокуратурата извършителите често са хора, които не могат да се справят със стреса. Те са подозрителни, недоверчиви, склонни към контрол. Нерядко имат зависимости – към алкохол или наркотични вещества.
Когато не получат контрол, преминават към психически тормоз. А оттам до физическо насилие разстоянието е малко.
Домашното насилие рядко е еднократен акт. То следва логика на ескалация. Психическият тормоз често прераства във физическа агресия.
Този модел се повтаря. И в много случаи завършва с тежки престъпления.
Когато институциите закъсняват
Съдебната система реагира, но често след тежки последици. През 2025 г. Софийският районен съд постановява 4-годишна ефективна присъда на мъж, нарязал с макетно ножче лицето и тялото на съпругата си.
Това е пример за крайна форма на насилие. Но въпросът остава: какво се случва преди това?
Сигналите растат. Делата се увеличават. Но превенцията остава слаба.
България има Закон за защита от домашното насилие. През последните години бяха въведени промени с цел по-добра защита – включително възможности за бързи ограничителни мерки.
На практика обаче достъпът до защита остава затруднен. Процедурите изискват време. Доказването е сложно. А в критични ситуации времето е решаващо.
Истанбулската конвенция – пропуснатият дебат
Темата за домашното насилие в България не може да бъде разглеждана извън контекста на Истанбулската конвенция. Документът на Съвета на Европа цели именно това – превенция, защита на жертвите и ефективно наказване на извършителите.
Дебатът около Истанбулската конвенция в България се фокусира върху понятието „социален пол“ (джендър) и неговото тълкуване. Страховете изместиха същинската цел на конвенцията – защита на жертвите на насилие. Документът не въвежда нови категории сексуална ориентация, а поставя акцент върху това, че всяко лице трябва да бъде защитено от насилие, независимо от своята идентичност.
В българския контекст обаче разговорът се измести от конкретните проблеми – липсата на достатъчна защита, трудното доказване на насилие, недостатъчните услуги за жертвите – към абстрактни и политизирани теми.
Решението на Конституционния съд от 2018 г. окончателно блокира ратификацията на конвенцията. Така България остана извън общоевропейската рамка за координирана борба с домашното насилие.
Дебатът се измести. Вместо да се говори за защита на жертвите, разговорът се фокусира върху термини и страхове.
А проблемът остана.
Жените между страх и мълчание
Домашното насилие над жени в България остава системен проблем. Социалните стереотипи, икономическата зависимост и липсата на достатъчна институционална подкрепа често задържат жертвите в насилствени връзки.
Много от тях не подават сигнал. Други го оттеглят.
Така насилието продължава – невидимо, но реално.
Общество без отговор
Ръстът на делата не означава само повече насилие. Той означава и повече хора, които се осмеляват да говорят.
Но това не е достатъчно.
Домашното насилие не е личен проблем. То е обществен. И изисква отговор не само от институциите, но и от цялото общество – от съседите, от близките, от системата.
Зад статистиката стоят човешки съдби. Въпросът не е дали проблемът съществува.
А колко още ще бъде търпян.
ФрогНюз
